Джо тъкмо излизаше, когато спрях пред дома му. Пак носеше дънки и дебелото бяло яке, държеше ключовете от колата си. Когато смъкнах стъклото на прозореца си, той спря и ми хвърли бегъл поглед.
— Не случваш момента, Линкълн Пери. Отивам на физиотерапия.
— Днес ще я пропуснеш.
Той наклони глава и надникна в колата, втренчи се в мен изненадано:
— Какво?
Обърнах лицето си към него, за да види добре синината под окото ми и разбитата ми устна. Изключих двигателя.
— Искам да поговорим за малко, Джо. Може ли?
Той кимна смутено:
— Добре. Хайде да влезем.
Седнахме в кухнята. Поне аз седнах. Той си сипа вода, отпи малко, облегна се на плота.
— Е. Какво става?
Разказах му. Той не продума през цялото време. Само стоеше и пиеше вода, още веднъж напълни чашата. Седях на стола до малката кухненска маса, всичко в стаята бе адски подредено и чисто, съвсем в стила на Джо. Когато свърших разказа си, го погледнах в очите.
— Започва да ми идва множко, Джо. Чувствам, че не мога да се справя сам. Може би не трябва да е така. Може би трябва да не ми пука, да запазя спокойствие и присъствие на духа, както вероятно ти би направил на мое място. Но, мамка му, свикнал съм да работя с партньор. Свикнал съм да работя с теб. Ножът опря до кокала, ченгетата ме обвиняват в убийство, а разни негодници ми нахлузват торби на главата и ме заплашват с пистолети. В такъв момент се обръщам и очаквам да си до мен, а теб те няма. — Смекчих малко тона си и се облегнах назад. — Поне не те виждам до мен, Джо.
Той ме гледаше втренчено, безизразно. Допи водата и остави чашата. Поклати глава:
— Съжалявам, че го казваш, но трябва да признаеш, че допреди пет минути не знаех повечето от тези неща.
— Така е. Защото те нямаше. Не ме разбирай неправилно. Здравето ти е най-важно, но трябваше ли да се отдръпнеш толкова от мен, за да се излекуваш?
— През цялото време бях тук.
— Трябваше ли да се отдръпнеш толкова, за да се излекуваш? — повторих и след няколко секунди той кимна в знак, че е разбрал.
— Добре — каза. — Прав си.
Настъпи кратко мълчание.
— Не те обвинявам за нищо — продължих. — По дяволите, Джо, раниха те заради мен. Ти ме спаси. Ако го осъзнавам, но въпреки това по някаква причина ти се сърдя, трябва да съм голям егоист. Искам да кажа само…
— Какво?
— Че в този момент имам нужда от теб. Имам нужда от помощ. Разбираш ли? Имам нужда от помощта ти.
Той прокара пръсти през прошарената си коса и кимна:
— Тогава ще ти помогна. Разбира се, че ще ти помогна. По дяволите, Линкълн Пери, не може да си се съмнявал в мен.
— Не съм се съмнявал. Знам, че ще ми помогнеш. Исках само да разбереш колко се беше отдръпнал от мен в последно време. Аз съм виновен, че ти…
— Не е твоя вината.
— Напротив. Само аз съм виновен, давам си сметка за това. Но мислиш ли, че ми е лесно да те моля да се върнеш?
В погледа му нещо се промени. Нещо странно, което друг не би забелязал, но след толкова години заедно нямаше как да ми убегне.
— Ще се върнеш ли при мен, Джо?
Той взе празната чаша и я изплакна. Отми водата с още вода, после остави чашата с театрално движение, сякаш постигаше голям успех.
— Слушай, най-важно сега е какво се случва с Карън, нали?
— Да.
— Добре. Нека тогава да се съсредоточим върху това, Линкълн Пери. Ако те тикнат в затвора, най-големият ти проблем няма да е това, че нямаш партньор. — Замълча за момент и леко се усмихна. — Всъщност, като се замисля, докато си в затвора, най-големият проблем ще е това, че имаш партньор.
Разсмяхме се и ми стана адски хубаво. Мамка му, не си спомнях кога за последен път сме се смели за нещо. Посмяхме се на перспективата да ме тикнат зад решетките, сякаш щеше да е голяма веселба, после той придърпа един стол и седна срещу мен, като подпря болната си ръка на масата.
— Така, какво знаем досега? Освен, че хубаво са те подредили, какво друго ни е известно?
— Знаем, че има някакъв стар грях, имаме списък на няколко късни обаждания и петдесет бона, които са изчезнали. Това е всичко. Имах и снимка на убития, но вече не.
Той се намръщи:
— Не ми харесва какво решение си взел. Сигурно и ти си се досетил. Това е било веществено доказателство, Линкълн Пери.
— Точно тези думи ме мотивираха да я изгоря.
Той въздъхна и забарабани с пръсти по масата.