Десет минути ни бяха достатъчни да ги проверим. С някои беше лесно — обикновена справка в указателя; други два бяха на обществени телефони и изискваха по-сложно търсене.
— Последните две обаждания са направени от улични автомати — обяви Джо. — Нищо чудно те да са уплашили Джеферсън, ако този човек отново се е намесил в живота му. Ти какво откри?
— Две обаждания са от болница „Феървю Парк“. Те обаче са отпреди четири години, а снощният нападател каза пет. Повече ме интересува един номер, на който Джеферсън е звънял.
Разказах му за последователността на обажданията: Малко преди два през нощта Мат Джеферсън се обадил на баща си, който веднага след това провел друг разговор.
— Откри ли на кого е номерът?
— Да. На някой си Пол Брукс в Джинива он дъ Лейк.
— Значи господин Брукс е най-добрата следа. Никой в болницата няма да иска да говори за телефонно обаждане отпреди четири години, а последния път, когато се опитах да измъкна информация от уличен автомат, не постигнах нищо.
— Днес си истински извор на мъдрост.
— Джинива он дъ Лейк е далече. Да се надяваме, че човекът си е вкъщи. Ако не, можем да го изчакаме.
— Искаш да отидем там? Мислех първо да се обадим.
Той поклати глава:
— Не. По-трудно ще му е да ни разкара, ако отидем лично.
— Така е.
Джо стана и взе ключовете от колата си — нов форд „Таурус“. Старият му автомобил със същата марка бе претърпял лека повреда през лятото. От онези леки повреди, които една кола може да претърпи при престрелка с автомат. Верен на традицията, Джо си купи по-нова версия на абсолютно същия модел с абсолютно същия цвят. От „форд“ се чуваше, че скоро ще спрат да произвеждат „Таурус“. Не исках да казвам на Джо. Беше силен характер, но такава новина… не знаех как ще я приеме.
— Ти ли ще караш? — попитах.
— Да.
— Не е ли по-логично човекът с две здрави ръце да кара?
— Не и когато този човек си ти. Освен това трябва да разработя колата, да навъртя километри. Още не съм минал хиляда.
— Имаш я от два месеца, Джо. Как не си навъртял хиляда?
— Не се е налагало да ходя никъде. От два месеца не си се забърквал в нищо.
— Нов рекорд — измърморих и го последвах навън.
След час стигнахме до езерото и излязохме на шосе 534, водещо към Джинива он дъ Лейк. През лятото тук гъмжеше от туристи, но в края на октомври беше спокойно. Карахме по виещото се провинциално пътче между разпръснатите тук-там постройки, като от време на време мярвахме водите на езерото Ери през някоя пролука между боровете.
— Трябва да сме близо — измърмори Джо. — Надявам се да има номер на пощенската кутия. Полудявам, когато адресът не е написан на кутията.
Оказа се, че няма за какво да се тревожи — номерът беше висок половин метър, изписан върху огромна дървена табела, рекламираща „Избата на Брукс“. Джон зави с форда по алеята и спря на голям паркинг, пълен с коли. Имаше дълга дървена постройка, а зад нея се виждаха мрачните сиви води на езерото.
— Мислех, че е частен дом — отбеляза Джо.
— Така ми каза компютърът.
— Добре, да влезем и да попитаме.
Слязохме и се приближихме към постройката. На едната стена на главното помещение имаше рафтове с бутилки, от другата страна — кофички в лед, в които се изстудяваше вино. По средата бяха подредени сандъци със скъпи сирена и други лакомства. В един ъгъл стояха десетина души с чаши в ръце; червенокоса жена им разправяше за „плътния аромат“ на течността, която дегустираха. Към нас се приближи усмихнато привлекателно момиче с черна пола и блуза.
— Мога ли да ви помогна, господа?
— Малко сме объркани. Мислехме, че това е частен дом. Търсим Пол Брукс.
Тя кимна:
— Господин Брукс е собственикът на винарната и живее тук. Просто, когато сте влезли през портала, е трябвало да завиете надясно, а не наляво. Къщата трудно се забелязва между боровете.
Благодарихме ѝ, пак се качихме в колата и последвахме указанията ѝ. Къщата беше на около двеста метра от винарната и момичето беше право — боровете напълно я скриваха от паркинга. Сградата бе в същия стил като избата — голяма дървена постройка с покрив от зелени плочки, съвършеното място за усамотение край езерото. Минахме покрай черно беемве, спряно на алеята, отидохме при верандата и почукахме. След няколко секунди ни отвори симпатичен младеж. Изглеждаше на не повече от трийсет, носеше бяла риза, сини дънки и кожени мокасини. С това облекло, безупречните черти на лицето и гъстата кестенява коса приличаше на фотомодел от каталога на някой от онези баровски магазини, които твърдят, че продават дрехи за хора, живеещи сред природата, а всъщност клиентите им не стават от компютъра.