— Какво желаете?
С Джо му показахме разрешителните си. Той не реагира нито с недоверие, нито с детска възбуда, както е обичайно за повечето хора, щом видят служебна карта на частен детектив; просто кимна.
— Вие ли сте Пол Брукс?
— Да. За какво искате да говорите с мен?
Забеляза пораженията на лицето ми и веднага отмести очи. Тактичност.
— За едно телефонно обаждане отпреди пет години.
— Моля?
— Интересуват ни подробности за един човек, който наскоро беше убит. Преди пет години той се е обадил в тази къща в два часа през нощта на…
— Четвърти юли — довърши Брукс. — За това обаждане говорите, нали? Оттогава минаха пет години.
С Джо се спогледахме и аз кимнах.
— Това е. Обадил се е на пети, но е било през нощта на четвърти.
Пол Брукс въздъхна и отвори по-широко вратата.
— Май ще трябва да влезете.
15.
Изведе ни на покрита тераса с кедрова ламперия, гледаща към гората и частен плаж на езерото Ери. Вълничките леко се плискаха край брега, в далечината облаците се сгъстяваха. Пред тази картина прекрасният ми изглед към светофара на „Лорейн“ и работилницата за поправка на автомобилни двигатели отсреща бледнееше.
— Е, Пол, какво ще ни разкажете?
Той поклати глава:
— Да не бързаме. Първо ми кажете защо ви интересува онова обаждане.
Обясних му с възможно най-малко подробности, че съм нает от вдовицата на Алекс Джеферсън да разследвам обстоятелствата около смъртта на съпруга ѝ и сина му и че тези обстоятелства са ни довели тук.
— Чух, че Алекс Джеферсън е бил убит — каза той, след като свърших. — За сина му обаче не знаех.
— Не четете ли вестници?
Той се усмихна:
— Сигурно съм изостанал с няколко дни. Защо този телефонен разговор е толкова важен за вас?
— Мат се е обадил на баща си малко преди два и веднага след това Джеферсън е звънял у вас. Питаме се защо.
— Причината ще ви хареса.
— Така ли?
— Обажданията бяха свързани с убийството на един човек в имот на баща ми, на което синът на Джеферсън бе станал свидетел.
За няколко секунди настъпи тишина, докато с Джо чакахме Брукс да каже нещо. Той гледаше към езерото. Плажът пред къщата продължаваше към винарната. Чуваха се гласове и смях, но дърветата пречеха да видим хората.
— Бихте ли ни казали нещо по-подробно? — попита Джо.
— Предполагам, че сте чували за баща ми — отговори Брукс.
С Джо се спогледахме, после едновременно поклатихме глава. Брукс се намръщи, леко обиден.
— Фентън Брукс. „Брукс байомедикал“. Не ви ли говори нищо?
— Тръби — досети се Джо.
Брукс кимна:
— Да, фирмата произвежда пластмасови тръбички за медицински изследвания, но и много други продукти за здравеопазването.
— Баща ви обаче е натрупал състоянието си от производството на тръбички, нали?
— Голяма част. — Брукс се намуси, сякаш смяташе въпроса на Джо за израз на лош вкус. — Сега фирмата се занимава с много по-сериозно производство. Баща ми почина пред няколко години. От рак.
— Съжалявам.
Замълчахме за момент, после Брукс прочисти гърлото си.
— Добре, вече разбирате ситуацията. Баща ми беше собственик на голяма компания с много работници, адвокати, съветници. Купи тази винарна като странична дейност и толкова хареса мястото, че построи къщата, за да я използва като вила. През лятото правехме партита за приятели, колеги и така нататък. Преди пет години организира празненство по случай Четвърти юли. Имаше стотина гости, може би и повече.
— И Мат Джеферсън е бил сред тях.
— Да, и той беше. Алекс Джеферсън също, но той си тръгна рано. Сигурно знаете, че беше адвокат на баща ми.
— Не знаехме.
— Сега знаете. Синът му учеше право, доколкото знам. Беше няколко години по-млад от мен. Поне така мисля. Във всеки случай беше тук и ми се струва, че се чувстваше малко неловко. Гостите започнаха да се разотиват около полунощ, но мъжът, с когото беше дошъл Мат, бе пиян и не си тръгваше, затова се наложи и той да остане.
— Кой беше той?
— Друг адвокат на фирмата, Джеймс Саймън. Мат работеше с него, беше му като стажант.
— Какво се случи?
— Ами, няколко души останаха до късно. Знаете как става, когато има алкохол в изобилие. Саймън се напи, а на Мат му стана скучно, беше се ядосал за нещо или… де да знам? Във всеки случай слезе на плажа и тръгна към винарната. По-рано там бяхме организирали вечеря, затова пътят му е бил познат. На терасата видял мъж и жена, които явно се били усамотили за малка среднощна лудория. Решил да ги остави на спокойствие, затова се обърнал и тръгнал да се връща. Тогава обаче му се сторило, че момичето се съпротивлява. Чул вик или нещо такова. Решил да провери какво става. Когато стигнал до терасата, жената не се виждала, а мъжът се скрил зад ъгъла на сградата. Мат изтичал горе и намерил момичето. Полуголо и мъртво. Била удушена.