— Изглежда добра следа, но може да не излезе нищо — отбелязах.
— Кое?
— Ами, всичко. Убийството на момичето, разпита на Матю Джеферсън.
— Много ще се изненадам, ако не излезе нищо. И Джеферсън, и убиецът са споменали за обаждането на сина му. Проверихме тази следа и се оказва, че момчето е било свидетел на убийство. Това е важно.
— Добре, но с какво? Доран изглежда много подходящ за изкупителна жертва. Имало твърди доказателства срещу него, опитвал се да лъже, момчето го разпознало. Къде се намесва Алекс Джеферсън в тази картинка?
— Няма как да разберем, докато не проверим материалите по делото и не разберем какво е станало. Най-логичният извод е, че са го натопили.
— Малко е прибързано да подозираме, че Мат Джеферсън е убил момичето.
Джо ми хвърли бърз поглед и пак се загледа напред.
— Ти твърдеше, че момчето играе главна роля в тази история, а и твоят приятел от снощи явно им има зъб.
— И още как. Само че Доран още е в затвора. Ако го задраскаме от списъка на заподозрените, какво ни остава?
— Може би онзи, който отмъщава на Джеферсънови, е свързан с Доран. Може да му е брат, близък приятел, нещо такова.
— Някой, който толкова да обича Доран, че да е готов да убива за него, но въпреки това е чакал пет години, преди да предприеме нещо?
Джо въздъхна:
— Добре де, няма съвпадение във времето. Въпреки това не трябва да изключваме тази възможност.
— Не я изключвам. Само казвам, че има още много неща, които не знаем.
— Трябва да пробваме да се срещнем с Доран. Повечето затворници, излежаващи престъпления, които твърдят, че не са извършили, са склонни да разговарят с всеки, да не говорим за онези, които наистина са невинни.
— Добро хрумване.
Умълчахме се за известно време. Погледнах в огледалото и видях, че Джо се хили.
— Какво има?
— Много се разбърза.
— В какъв смисъл?
— Преди малко ме предупреди да не прибързвам. Да давам по-спокойно, да изчакам да съберем повече информация.
Още се смееше, когато излязохме на главния път.
Върнахме се в кантората малко след пет. Джо спря на паркинга, изключи двигателя и посегна към дръжката на вратата. Използва дясната си ръка — признак, че лявата го е заболяла от шофирането.
Тъкмо затварях вратата си, когато чух отваряне на друга и се обърнах. Таргънт слезе от една „Краун Виктория“, спряна на отсрещния тротоар. Говореше по телефона, но ми помаха приятелски.
— По дяволите. — Посочих го на Джо. — Този човек няма ли с кого друг да си приказва?
Изчакахме при колата, докато Таргънт свърши разговора и се приближи.
— Дали да не се качим горе? — предложи.
— Няма да стане. Ако продължите така да се заседявате в кабинета ми, ще започна да ви взимам наем.
Той се усмихна кисело и кимна на Джо:
— Господин Причард. Как сте?
— Отлично.
— Къде сте били, господа? С какво се занимавате?
— С нищо интересно — отвърна Джо. — Сега искам да хапна. Не съм обядвал и умирам от глад.
— Чува се. Не обичам да преча на един мъж да нахрани корема си, затова няма да ви отнема много време. Просто след последния си разговор с госпожа Джеферсън реших да се отбия. Тя ми каза, че сега вие, как да се изразя… водите разследване по нейна поръчка.
— Да, така е — отговорих.
— Трябва да призная, че не съм много възхитен от идеята.
— Не съм и очаквал.
— Раздвоен съм какво да правя. От една страна, ми се иска да ви отрежа, да ви покажа, че не може така. От друга, си мисля, че няма смисъл да се занимавам с вас.
— Послушайте втория глас.
Таргънт гледаше земята и разсеяно въртеше венчалната халка на лявата си ръка. Отново това непроницаемо спокойствие. Дори днес, когато му разказах за нападението и признах, че не съм подал сигнал в полицията, той запази самообладание или поне си го възвърна бързо. От личен опит знам, че един спокоен полицай кара заподозрения да се чувства много по-несигурно, създава впечатление, че е със сто шахматни хода по-напред от теб. Джо беше такъв тип. Аз бях далеч от това.
— Добре — каза Таргънт. — Може би сте прав. Може би трябва да ви оставя да работите. Ще поддържаме връзка, нали? Ще обменяме информация. Ще бъдем един екип.
Погледнах го и се почудих какво всъщност си мисли, защо е дошъл, защо е този приятелски жест.
— Разбира се, Таргънт. Така ще направим. Ще сме един екип, както казахте.
Той кимна:
— Чудесно. Много любезно от ваша страна.
— И аз така мисля. Свършихме ли вече?
— Не съвсем. Ще ми отделите още една минутка. Тази сутрин ми се обади лейтенант Бруър от полицията в Индиана. Разказа ми нещо странно.