— Проклет да си, Линкълн!
После отново впи устни в моите, извъртяхме се на дивана, така че тя да бъде върху мен, тялото ѝ леко се отпусна върху моето, косата ѝ — върху лицето ми.
Погали с пръсти раменете и врата ми и по гръбначния ми стълб сякаш премина електрически ток. Прокара ги през косата ми и когато докосна цицините на тила ми, болката за миг ми напомни за Алекс Джеферсън, Карън и непознатия отмъстител. После изхлузих старата блуза над главата ѝ, погалих гладката, нежна кожа на гърба ѝ и всички проблеми изчезнаха.
След известно време вече лежахме в спалнята ми, усещах топлината ѝ до себе си, единият ѝ крак бе преплетен с моя, главата ѝ — притисната до врата ми. Дишаше бавно и спокойно, почти заспиваше, но аз бях буден и нащрек, гледах сенките, танцуващи по тавана при преминаването на всяка кола отвън.
— Да се чуди човек защо не сме го правили преди — заразмишлявах на глас.
— Досега винаги съм подбирала мъжете — отвърна Ейми; почувствах топлия ѝ дъх до врата си и в следващия миг тя ме захапа нежно по рамото.
18.
Телефонът иззвъня, пронизително и настоятелно. Вдигнах глава и примигнах, заопипвах в тъмното за апарата. До мен Ейми се размърда, но не се събуди, спеше дълбоко, сякаш ѝ предстоеше зимен сън. Надигнах се, пресегнах се зад нея и вдигнах телефона от конзолата. Станах от леглото и излязох в коридора. С присвити очи се вгледах в номера на дисплея, когато апаратът иззвъня за трети път. Беше домашният номер на Карън.
Вдигнах точно когато зрението ми се проясни и видях часовника в хола. Беше три без десет.
— Карън, какво има?
— Той ми се обади, Линкълн. Преди малко.
Гласът ѝ бе напрегнат и уплашен.
— Кой?
— Убиецът на съпруга ми! Попита колко пари щеше да наследи Матю. Започнах да му крещя, почти изпаднах в истерия…
— Успокой се, Карън.
Тя говореше толкова бързо, че едва я разбирах.
— Каза ми, че не е задължително да умра — изрече тя бавно и ясно.
— Какво друго?
— Каза, че иска само онова, което Матю е щял да получи. Стига да е разумна сума. Да, точно така се изрази. Стига да е „разумна“ сума. После каза, че ще предаде останалите си указания чрез теб.
— Какво?
— Накара ме да ти кажа след малко да очакваш обаждане в залата за фитнес. Нареди веднага да ти се обадя.
Стоях в кухнята, бос върху студените плочки.
— Казал е да очаквам обаждане в залата.
— Да, Линкълн. Трябва…
— Ще ти се обадя по-късно, Карън.
Когато се върнах в спалнята, Ейми лежеше подпряна на една ръка, изглеждаше сънена, но на лицето ѝ се четеше загриженост.
— Кой беше?
— Карън. Приятелят ми от снощи иска да му се обадя от залата.
Тя седна и притисна чаршафа до гърдите си.
— Линкълн, дали е добра идея…
— Трябва да говоря с него. Все пак е само телефонен разговор. Явно не иска да ме убие.
При последната ни среща поне нямаше такова намерение, но разбира се, през последните двайсет и четири часа постоянно нарушавах нарежданията му.
— Ще сляза с теб.
— Не, няма. — Облякох се набързо и я погледнах. — Стой тук, Ейми. Стой тук и ако ти се стори, че има нещо нередно, обади се в полицията.
Влязох в допълнителната спалня, взех пистолета си и проверих пълнителя. Когато се върнах в коридора, Ейми стоеше на вратата на стаята. Светъл лъч от уличните лампи озаряваше пода под краката ѝ.
— Всичко ще е наред — успокоих я и тръгнах.
Излязох бос, асфалтът беше груб и студен. Извадих ключовете и отворих вратата на залата. Всичко беше спокойно, както можеше да се очаква в три часа през нощта. Застанах с гръб към стената, намерих пипнешком ключа на лампата и светнах. Бавно се завъртях и приклекнал влязох в главното помещение, огледах, като държах пистолета насочен напред. Нямаше никой.
Последният клиент вечерта бе изключил лампите, но слабите аварийни крушки по ъглите на помещението бръмчаха тихо и излъчваха бледо сияние. Едно двайсет и четири часово заведение не може да остава съвсем тъмно, дори когато няма никой.
Исках да проверя останалата част на сградата, но също и да съм близо до телефона. В крайна сметка предпочетох второто; седнах на ръба на бюрото с пистолет в ръка и зачаках.
Когато телефонът в залата иззвъня, за малко не изпразних пълнителя в стената. Очаквах да звънне телефонът в офиса и когато звукът дойде от другаде, това ме стресна. В залата с уредите имаше телефон за клиентите, който бе на самостоятелна линия. Пак иззвъня; станах, поех си дълбоко въздух и пистолетът потрепери в ръката ми.