— Добрата новина е, че не пострадах — отбелязах аз.
— Знаете ли, това е много странно.
— Кое?
— Този тип иска да действа чрез вас. Работил съм по няколко случая на изнудване. Когато някой иска да измъкне пари от някого, той просто го притиска. Този тип обаче се обажда на Карън Джеферсън и ѝ казва, че ще се обади на вас. После казва на вас сумата, която иска.
Погледнах го втренчено, после се обърнах към залата и разперих ръце.
— Огледайте се хубаво, Таргънт. Наистина ли очаквате някой да унищожи собствения си имот само за да скрие една лъжа?
— Зависи от човека и от лъжата. При подходяща комбинация, да, мисля, че е възможно.
Поклатих глава:
— Изгледайте проклетия запис от камерите. Изгледайте го и ако не ми повярвате, трябва да ми дадете „Оскар“.
Молбата ми да повикаме Таргънт само засили любопитството на униформените, но им казах, ако се интересуват от подробности, да се обръщат към него. Те се застояха още известно време, снимаха, опитваха се да изчоплят куршумите от стените. Двама ми помогнаха да почистя, пометоха стъклата и отломките и ги събраха в голяма кофа за боклук. Щангите не бяха повредени, ако не броим няколко одрасквания, но двата велоергометъра бяха улучени, а компютрите им — разбити. Щетите бяха за няколко хиляди долара.
Полицаите най-после свършиха с Ейми и тя остана в ъгъла, притиснала ръце до гърдите си, разтреперана в тънката блуза. През счупените прозорци в залата безпрепятствено проникваше студен въздух. Отидох при нея и разтърках ръцете ѝ, опитвайки се да я сгрея. Тя се опита да се усмихне, но не се получи. Беше уплашена.
— Прибирай се вкъщи, Ейми. Ще се разболееш да стоиш така. Прибери се и се стопли. Съжалявам.
— Няма за какво да се извиняваш, Линкълн. Просто… — Тя поклати глава. — Когато заспивах, ти беше до мен. Събудих се и ти говореше по телефона, а след две минути някой стреляше по къщата…
— Знам. Съжалявам. Много бързо стана. Не го очаквах. — Тя погледна полицаите срещу нас. — Всичко това заради Карън ли е?
— Заради съпруга ѝ.
Тя си пое дълбоко въздух и кимна.
— Ще запомним тази нощ, а? — опитах се да я разведря.
Тя леко се усмихна:
— С много неща. С много неща.
— Хайде, прибери се вкъщи и се стопли.
Тя отново кимна и ме прегърна силно. Целунах я, после се отдалечих към вратата. Спрях при сержанта да попитам дали Ейми може да си върви. Тя тръгна да излиза, но спря на вратата и ме погледна.
— Линкълн.
— Да?
— Такава ли е зарята, когато за първи път преспиш с някоя? Много ефектно.
Засмях се и веднага ми олекна; щом още можеше да се шегува, значи бързо щеше да се съвземе.
— Ще го имам предвид — отговорих и тя излезе.
Когато всички си тръгнаха, минаваше пет. Намерих голяма пластмасова плоскост и руло тиксо и се заех да затворя дупката в стената, където беше прозорецът. Докато работех, се замислих за Ейми и гневът ми се разгоря. Щеше да бъде прекрасна нощ. За няколко часа всичко вървеше отлично. Но те не ми дадоха дори това. Ейми си тръгна премръзнала, уморена и уплашена. Запитах се дали негодниците го знаеха, дали я бяха видели да излиза сама и това ги забавляваше.
След като затворих дупката и почистих, доколкото можах, седнах в офиса с крака върху бюрото и чаша кафе до мен и огледах пораженията. Бях закачил на вратата табелка: „Затворено поради вандализъм“. В седем часа се обадих на Грейс, казах ѝ какво е станало и че няма нужда да идва днес. След като отговорих на тревожните ѝ въпроси и отклоних предложението ѝ да ми помогне, затворих и се обадих на Джо. Той изслуша разказа ми безмълвно и когато свърших, попита само едно:
— Казваш, че Ейми била там, така ли?
Въздъхнах:
— Да, Ейми беше тук.
— Имало е парти с преспиване, а?
— Джоузеф…
— Спокойно, спокойно, няма да ти се меся в личния живот. Просто ми е трудно да повярвам. Имах чувството, че тя подбира мъжете, а пък ти никога не си имал такъв добър вкус.
— Ще се видим в кантората — изръмжах и треснах слушалката, но коментарът му ме развесели.
Следващото ми обаждане бе до застрахователния ми агент. Беше рано и още го нямаше на работа, но точно това целях — исках да научи новината от телефонния си секретар. Досадно беше да обяснявам, че искам покриване на щети от въоръжено нападение над залата ми.
В осем без десет допих кафето и пак влязох в залата. Огледах за последно, преди да тръгна към кантората. Не се чувствах уморен въпреки недоспиването, гневът при вида на разбитите от куршуми уреди ме зареди с енергия.