— И аз съм склонен да мисля така.
— Когато ме държеше с торба на главата, каза, че синът на Джеферсън се обадил на баща си за помощ и той е плащал за това пет години. В статията пише, че е излежал пет години от двайсетгодишна присъда.
— Възможно е. Много е вероятно. Трябва обаче да разучим повече, преди да кажем на Таргънт. Едно мъгляво споменаване на срока от пет години няма да убеди ченгетата.
Отново погледнах статията.
— Пише, че е осъден за непредумишлено убийство.
— Видях и не разбирам защо. Трябва да намерим съдебното досие, да видим как са се развили нещата.
— Досието трябва да е в Джинива.
— Точно така. Затова предлагам да тръгнем веднага.
Обадих се на Карън, докато пътувахме, и я попитах дали отново са ѝ се обаждали, дали е получавала нови заплахи. Не беше, но очевидно още не се бе опомнила от последното обаждане, говореше напрегнато, твърде бързо, гласът ѝ трепереше.
— Добре ли си? Успя ли да поспиш?
Тя се изсмя мрачно:
— Не, Линкълн. Снощи не ми беше много до спане. От полицията идваха и доста се задържаха. Това беше добре. Бях… Беше тежка нощ. Не бях много на себе си.
— Защо не излезеш някъде днес? Махни се от тази къща, стига си стояла сама, виж се с някой познат.
— Ще се оправя.
— Добре. Слушай, с Джо работим над случая. Имаме няколко идеи, може би сме на добра следа. Днес ще има напредък, Карън, сигурен съм.
— Ще ми кажеш ли нещо повече?
— Дай ми един ден. Нека свършим малко работа. Довечера ще дойда у вас да ти разкажа какво сме свършили и какво мислим да правим.
— Благодаря ти, Линкълн. Много ти благодаря.
Затворих и казах на Джо какво сме си говорили.
— Трябва много да внимаваш какво ѝ казваш и кога — предупреди ме той. — Има много причини човек да иска да отмъсти на някого. Но ако убиецът наистина е Доран и е бил невинен… сещаш ли се?
— Излиза, че Джеферсън е бил мръсно копеле.
Той кимна:
— Точно така.
— Нямам проблем да го приема.
— Така е. Но за Карън ще е проблем. Още повече, ако идеята дойде от теб…
— Нека да мислим за това, когато му дойде времето. В момента ме интересува само какво е станало с този човек.
Шофирането ми помогна да се поотпусна. Джо седеше до мен, където му беше мястото, и отбелязвахме напредък по важно разследване. В този важен момент се сетих за въпроса, който му бях задал вчера и на който той предпочете да не отговори.
— Благодаря ти, че ми помагаш в това разследване, Джо. Не знам дали ти го казах достатъчно ясно миналия път.
— Няма защо.
— Вчера, когато дойдох у вас обаче… попитах те дали смяташ да се върнеш.
— Да.
— Ти не ми отговори.
Той замълча. Останах загледан напред към пътя и зачаках.
— Постъпих в полицията веднага щом завърших училище — заговори той. — Това беше единственото, с което някога съм искал да се занимавам, единственото, което съм си представял, че мога да правя. Затова станах полицай и изкарах трийсет години в службата. Когато Рут почина, си взех една седмица отпуск и после пак отидох на работа. Това е била единствената ми почивка. Да, с нея правехме какви ли не планове. Как ще се пенсионираме, как ще обикаляме задно. А после, когато почина, какво можех да правя? Да обиколя Европа сам? Да построя оранжерия за тропически цветя? Глупости. Нямаше как, затова се пенсионирах и започнах като частен детектив с теб. Почивал съм само едно лято. Почти веднага пак започнах работа. Без значка, без бюрокрация, но на практика същата професия.
Той замълча за момент и много ми се прииска да го погледна, но ме беше страх, сякаш с движението си щях да прекъсна мисълта му и той да замълчи.
— Когато ме простреляха това лято, бях принуден да се оттегля. За първи път ми се случваше, Линкълн Пери. За първи път от ученическите си години не живеех в ритъма на някое разследване.
— Хареса ли ти?
— Може би да, може би не. Във всеки случай беше различно. След три десетилетия едно и също преживявах нещо ново. И това ме накара да се замисля… Не знам.
— Какво?
— Запитах се дали няма нещо друго, с което искам да се занимавам, преди да си отида. Нещо друго, което имам нужда или трябва да правя. Времето ми изтича…
— Глупости, имаш още много време.
— Казваш го, защото си млад. Не казвам, че смъртта чука на вратата ми или нещо такова, но вече не съм млад. Стар съм и все повече остарявам. А цял живот съм правил все едно и също.
Погледнах го за първи път, откакто беше заговорил.
— Доволен ли си, че прекъсна?
— Не знам.
— Не изглеждаше щастлив. Изглеждаше някак… празен, Джо. Разбирам, че цял живот си работил едно и също, но когато те измъкнах от вас, ти просто седеше на креслото в хола. По-добре ли ти беше?