Бях седнал на стълбите и сега се изправих. Докато седях, се чувствах безполезен. Таргънт, Бруър и още много хора, за чиито имена и роля дори не подозирах, работеха усилено около мен, дебнеха, опъваха мрежи, поставяха капани, а аз бездействах. Седях на паркинга и чаках да ме хванат.
— Трябва да направим нещо, Джо. Това нещо в Индиана… може би проблемите не се изчерпват с него. Няма причина да смятаме, че ще спрат. След като са решили да ме натопят, да привлекат вниманието на полицията върху мен, няма логика да престанат. Щом някой се опитва да ми припише вината, по-добре да потърся по-подходящ заподозрян.
Джо кимна:
— Пак ще проверим Доран. Нещо ще изскочи. Тогава ще убедим Таргънт да го приеме сериозно.
— Ами ако не ни повярва?
— Ще ти нося цигари в затвора.
Беше добър опит да се пошегува, но никой от двамата не се засмя.
Дони Уорд живееше на десетина километра от винарната, където бе убита Моника Хийт. Къщата му бе с хлътнал покрив и разкривени стени, четири кучета скитосваха из двора, обрасъл с еднометрова трева. Тънка струйка дим излизаше от стар варел, който, ако се съди по миризмата, се използваше за напълно законната и щадяща околната среда практика изгаряне на отпадъци. Джо потропа на вратата, докато едно от кучетата, ловджийско с наръфани уши, ръмжеше от основата на верандата.
— Спокойно, спокойно — опитах се да го успокоя, но то настръхна и щракна със зъби.
— Добър подход имаш към животните — отбеляза Джо.
— Ти ли искаш да го погалиш?
Никой не отвори и единственият звук наоколо бе ръмженето на кучето.
— Можем да почакаме или да се върнем по-късно — предложи Джо.
— Предпочитам втория вариант.
Погледнах кучето, което беше събрало кураж да се промъкне по-близо до стълбите.
Тъкмо се канехме да си тръгнем, когато по алеята с трясък се зададе пикап със синя кабина и старо покривало на каросерията, бълващ задушлив черен дим от ауспуха. Шофьорът спря до колата на Джо и кучетата се събраха около камиона, радостно джафкайки и въртейки опашки. Всичките бяха помияри, но явно обичаха господаря си.
— Това сигурно е Дони — предположи Джо.
— Предполагам.
Изчакахме на верандата, докато шофьорът слезе и си поигра за няколко секунди с кучетата. Беше жилав мъж с добре очертани мускули и носеше фланелка с къси ръкави, въпреки че температурата едва ли надвишаваше десет градуса. Изпод шапката му с емблема на „Индианс“ стърчаха кичури тъмна коса. Когато се наигра с животните, той се изправи, намести шапката си и ни погледна с присвити очи.
— Господин Уорд?
— Да. — Приближи се с бодра крачка. — Заради кучетата ли сте дошли?
— Не.
— Хубаво. — Извади ключовете си и отключи вратата. — Натам по улицата живее една кучка, дето редовно вика ченгетата. Твърди, че държа подивели кучета. Голяма смехория, да знаете. Всичките са скопени. Е, едното е стерилизирано, щото е женско. Мисълта ми е, че са си съвсем наред, имунизирани са. Имам двайсет и четири декара място и проклет да съм, ако ги затворя в клетка. Виждали ли сте куче в клетка? Вглеждали ли сте се в очите му? Сърцето ти се къса, като го погледнеш.
Вече бяхме вътре. Той не попита кои сме, просто влезе в къщата, като бъбреше непрекъснато, и ние с Джо го последвахме.
— Сърцето ти се къса — повтори Уорд, като хвърли ключовете върху шкафчето до входната врата.
Вътре не беше толкова зле, колкото можеше да се очаква при този външен вид на къщата. Единият налакътник на дивана бе залепен с тиксо, вероятно за да не излиза пълнежът, и на тавана имаше петна от течове, но иначе беше доста чисто. На кухненския плот, където бях очаквал да видя купчина от празни бирени кутии, имаше електрическа тенджера и домашна фурничка за хляб. На стената имаше снимки в рамки, все на шест-седемгодишно момиченце с дебели бузки и няколко липсващи зъба. Явно първото впечатление за Дони бе подвеждащо.
— И така — каза той, като за първи път ни обърна някакво внимание, — какво ви води насам, господа?
— Ние сме частни детективи — каза Джо. — От Кливланд.
Дони се усмихна добронамерено:
— Частни детективи. Брей, каква изненада.
— Така е. Съжалявам, че идваме така неочаквано, без да се обадим, но трябва да ви зададем няколко много важни въпроса за един човек на име Анди Доран.
Усмивката застина на лицето му. Той погледна към вратата, вече затворена, и без да помръдне устни издиша шумно.
— Спомняте ли си господин Доран? — настоя Джо.
— Приятели. — Дони отстъпи няколко крачки към хола. — С удоволствие бих ви помогнал. Наистина. Само че вече ми е писнало да приказвам за това.