— Стори ни се много странно, че Доран ви е посочил като човека, който ще му осигури желязно алиби, при положение че не сте се виждали през онази нощ — намесих се аз. — Пък и не изглежда да сте били първи приятели. Имате ли представа защо го е направил?
Дони поклати глава:
— Не, няма. Но както казах, вече достатъчно съм говорил за това.
— Знаете ли, че той е на свобода?
Дони остана втренчен в мен за около минута, навлажни устните си и кимна:
— Да.
— Струва ми се, че има два варианта. Или сте казали истината на полицията и Доран си е измислил адски глупаво алиби, или сте излъгали. Ако второто е вярно, старият Анди вероятно ще реши да ви посети. Не мислите ли?
Дони отиде при входната врата, отвори я и със свободната си ръка ни направи знак да се махаме. Никой от двама ни не помръдна.
— Аз говорих с него, Дони — продължих. — Има голяма вероятност пак да се срещнем. Едно мога да ви кажа със сигурност — този човек е много ядосан. Каза ми, че е лежал пет години в затвора за чуждо престъпление. Знаете ли какво се случи с един от хората, които смяташе, че са виновни за това? Беше убит, Дони. Измъчван и убит.
Дони Уорд свали шапката си, изкриви козирката и се втренчи в ухиленото лице на щампата, сякаш търсеше увереност в него.
— Трябва да си изясня нещо. Трябва да разбера дали някой е натопил Доран. Ако е така, значи вие сте лъжец, Дони. Трябва да разбера защо сте излъгали. Защото не смятам, че вие сте причината за всичко това. Не вярвам да е станало само заради вас. Можете обаче да ми помогнете да разбера кой е главният виновник.
— Нямам какво да ви кажа.
— Повече от петдесет рани, Дони. От бръснач. По цялото тяло. Болка, която сигурно не можете да си представите. Така е свършил човекът, когото Доран е обвинявал за престоя си в затвора.
Уорд още гледаше втренчено шапката.
— Копелето застреля кучето ми.
Спогледах се с Джо, после пак погледнах Дони Уорд.
— Доран ли го застреля?
Той поклати глава, сложи си шапката и затръшна вратата с пета.
— Не. Човекът, когото бяха изпратили да говори с мен. Още не знаех, че са арестували Анди. От полицията не ми се бяха обадили. Онзи човек дойде първи.
— Кой беше той? — попита Джо.
— Да не мислите, че знам името му? Да не мислите, че ми е оставил визитна картичка?
— Знаете ли кой го е изпратил?
Той поклати глава, влезе в хола и седна на дивана до кръпката от тиксо.
— Дойде сутринта. Беше дребен, мургав, приличаше на италианец. Но як. Як като бик, мамка му. Слезе от колата, дойде на верандата и аз го пуснах да влезе. Каза ми, че полицията ще ме разпитва за Анди. Искаше да им кажа, че не съм бил с него. Така и без това щяло да е по-лесно за мен, нямало да се наложи да ходя в съда и така нататък. Отговорих му, че сигурно е луд, ако си мисли, че ще излъжа, когато човекът може да отиде в затвора. Той отвори чантата, която носеше, и започна да вади пари. Не знам колко. Изглеждаше, като че ли никога няма да свършат. Остави ги на онази маса и попита: „Сигурен ли си?“
С Джо още стояхме прави, но Дони Уорд сякаш не ни забелязваше. Седеше втренчен в стената и чоплеше тиксото.
— Казах му: „Махай се от къщата ми, качвай се в колата и върви по дяволите.“ Защото нямах намерение да изпратя някого в затвора за някакви си смрадливи долари. Не, нямаше да го направя. Оня взе парите и пак ги прибра в чантата. Имаше една такава тънка усмивка… След като прибра парите, пак бръкна в чантата и извади пистолет. Завря дулото пред очите ми и ме гепи за топките. Чували ли сте този израз: „да хванеш някого за топките“? Е, този кучи син точно това направи. Пресегна се, хвана ме за топките и ги стисна. Помислих, че ще умра. Задушавах се. Той продължи да стиска, държеше пистолета пред очите ми и попита… попита много ли обичам дъщеря си.
Дони Уорд вдигна очи за първи път, откакто беше заговорил — рязко движение с главата. Не погледна някого от нас, а отзад, към стената, където висяха снимките на усмихнатото момиченце с липсващи зъбки.
— Имам дъщеря, но не живее при мен. Казва се… няма значение. Тя ми е дъщеря. Мое дете. А той каза…
Дони замълча, избърса очите си и отмести поглед. Стискаше силно тиксото; беше отчоплил едно парче и го мачкаше, по пръстите му бяха останали лъскави следи от лепилото.
— Имах голям стар лисичар, най-доброто куче, което някога съм виждал. Когато пусна топките ми, оня тип взе чантата си, отвори вратата и излезе. Отис беше вън и ме чакаше, както винаги. Когато чу вратата да се отваря, веднага дотича. Онзи мръсник вдигна пистолета и го застреля. Право в главата. Обърна се към мен и каза абсолютно спокойно: „Помисли за дъщеря си, Дони.“ Отново тръгна, но преди да се качи в колата си извика: „И по-добре разчисти тая мърша, преди полицията да дойде.“