— Объркването е смърт — прочете на глас и се обърна към нас. — Трябва да знаете кой е врагът, трябва да знаете кой е с вас. Когато седим в тази стая, звучи много просто. Няма да е толкова лесно, когато е тъмно и не чуваш нищо, а наоколо летят куршуми, всеки от които може да ви улучи в сърцето. Ако сте достатъчно добре обучени, ако сте подготвени, ще можете да работите под обстрел, ще оцелеете, ще постигнете целите си. Ако не сте, първото, което тези куршуми ще причинят, е объркване. А объркването, господа, е смърт.
Мат Джеферсън се беше прибрал по залез от поредния работен ден в ябълковата градина. Спрял пикапа си на паркинга пред винарната, както е правил всяка вечер, отишъл по каменната пътека до вратата на апартамента си и застинал на място. Прочел бележката ми. Някакъв човек от Кливланд идвал да говори с него. По семеен въпрос. Човекът щял да се върне.
Няколко къси изречения, чието значение ми беше съвсем ясно, но за Мат Джеферсън са означавали нещо съвсем друго. Докато съм седял в малката закусвалня в градчето и съм си мислил за Ейми, Мат е свалил бележката от вратата, качил се е в апартамента си, намерил е бутилката уиски и револвера и е отишъл да ме чака в беседката.
Какво прекрасно място. Сигурно залезът е бил великолепен, езерото е заблестяло в пастелни цветове под бледите лъчи, проникващи през облаците, после е потъмняло, проблясвайки тук-там под изгряващата луна в мрачното небе. След вечеря не бързах да се върна във винарната. Той е имал време да поседи сам. Да послуша вятъра, да гледа мъртвите листа, падащи на земята, да отпива бавно и да чувства паренето на уискито в гърлото си, да гали студената, удобна ръкохватка на револвера.
Видял ме е, когато съм дошъл. Гледал ме е, докато чуках на вратата на апартамента му под прицела на револвера. Всяка моя стъпка по дървения мост, когато отивах към беседката, за да се изправя лице в лице с него, е кънтяла в ушите му. И после вдигна револвера, лапна дулото и дръпна спусъка, мислейки ме за съвсем друг човек.
Объркването е смърт.
Бруър беше прав, като ме подозираше за убийство. В известен смисъл аз бях убил Мат Джеферсън. Идването ми, приближаването ми към беседката, неспособността ми да разсея достатъчно бързо изненадата и страха му — това го бе накарало да дръпне спусъка.
— Синът му повярва — бе казал нападателят ми онази нощ. — Знаеше, че ще приветства смъртта.
Така беше. Мат Джеферсън предпочете смъртта, сам се изпрати в гроба, защото е знаел, че онова, което го чака (и чието олицетворение е видял в мен), е по-лошо.
Но за кого ме мислеше? Кой, по дяволите, бях аз в неговите очи и защо бях там?
„Той поне има причина. Вие го правите само от алчност.“
Мат Джеферсън е вярвал, че знае кой съм и защо съм дошъл, и точно това объркване го уби. В хола на Карън също цареше объркване, създадено от Таргънт и подклаждано от някой неизвестен участник — може би Анди Доран, може би друг. Този път ми дадоха възможност да обясня с няколко думи — което щеше да стигне да спаси Мат Джеферсън. Сега думите не бяха достатъчни. Сега оръжието още сочеше към мен.
Влязох в залата за фитнес, преди да се кача в апартамента си. Тази последна вечерна проверка дотолкова ми се беше превърнала в навик, че дори не се замислих. За миг пластмасовата плоскост на мястото на стъклото ме изненада. През деня някак бях успял да забравя пораженията, нанесени върху собствеността ми.
Денят. Само преди няколко часа бях стоял в залата и Тор се бе вмъкнал през пластмасовата плоскост. Изглеждаше ми невъзможно.
Заключих вратата — сякаш имаше значение, след като нямаше прозорец — и отидох в офиса. Лампичката на телефонния секретар на бюрото светеше, но не проверих какво е съобщението. Сигурно бе от застрахователите, на които задължително трябваше да се обадя, но точно сега изобщо не ми беше до това. Застрахователната фирма нямаше да избяга, а и пораженията на собствеността ми нямаше да изчезнат. На мен, от друга страна, можеше да ми се наложи да се скрия, ако Таргънт открие още нещо.
На телефонния секретар в апартамента ми чакаха още съобщения, повечето от клиенти, които познавах достатъчно добре, за да им дам домашния си номер; бяха се обаждали, за да изразят загрижеността си и да любопитстват за подробности. Изтрих съобщенията и се обадих на Ейми.
— Чаках някакъв знак, че си жив — каза тя, когато вдигна. — Никога не съм спала с мъж, който да ми е създавал такъв проблем — да се налага да проверявам дали е още жив.