— В колко часа е срещата?
— След час и половина. Той даде да се разбере, че ще ни приеме само за малко.
Изправих се.
— Да оползотворим тогава времето.
Окръжният прокурор на Ащабула Джордж Хилиард не приличаше толкова на юрист, колкото на човек, който отглежда коледни елхички, а в свободното си време ръчно изработва мебели. Беше около метър и деветдесет висок, с масивни, нерелефни мускули и гъста брада. Носеше костюм, но сакото бе преметнато на облегалката на стола му, а възелът на вратовръзката изглеждаше ужасно, сякаш някое дете се е упражнявало да му я връзва. С Джо седнахме един до друг на ниски кресла, не повече от трийсет сантиметра над земята, създаващи впечатление, че Хилиард седи на трон. Почудих се дали нарочно не е поръчал да скъсят наполовина краката им, за да постигне този ефект.
— Разбира се, че си спомням случая „Доран“ — каза той, след като му обясних за какво сме дошли. — От седем години съм на тази длъжност и съм имал само пет дела за убийство. Ясно са се запечатали в паметта ми.
— Знаехте ли, че Доран е избягал от затвора? — попита Джо.
Хилиард кимна:
— Да, чух за това. Никой обаче не ме е уведомил официално и нямам представа защо. Информацията за господин Доран е доста остаряла и затова малко се изненадвам, че очаквате да ви помогна.
— Мога ли да попитам защо му предложихте споразумение? — поинтересувах се аз. — Ако, както казахте, за седем години сте имали само пет дела за убийство, логично е да използвате всяка възможност да влязат в съда.
Хилиард се облегна назад и столът му изскърца заплашително под тежестта му. Беше странен дървен въртящ се стол и боята на единия налакътник изглеждаше по-тъмна отколкото на другия. Може би Хилиард наистина изработваше сам мебелите си. Той се намръщи, но сви рамене:
— Е, какво пък, ще ви кажа. Предложих да сключим споразумение, защото се съмнявах, че присъдата ще издържи едно обжалване — ако изобщо успеех да издействам присъда. Споразумението бе за предпочитане пред поражение в съда.
— Защо се съмнявахте, че ще постигнете присъда?
— Прочели сте материалите по делото. Имаше много улики, но при внимателна проверка — каквато се прави в съда — щяха да излязат много пропуски, които нямаше как да попълня. Наистина, бяха намерили гащите на момичето при фургона на Доран, но не бяха открили негова ДНК по тях, което даваше възможност да се твърди, че са подхвърлени. Освен това главният ни свидетел се отказа от показанията си.
— Имате предвид показанията му при първия разпит, които е променил на следващия ден.
Хилиард поклати глава, бавно накланяйки я наляво-надясно като мечок:
— Не. Това беше достатъчно неприятно, но после, някъде в началото на есента, ми изпрати писмо, с което ме уведомяваше, че няма да свидетелства в съда. Щял да се позове на петата поправка, да каже, че не си спомня нищо, и трябвало да го доведем насила, защото нямало да приеме призовка.
— Това не ви ли направи впечатление? Не ви ли хрумна, че може показанията му да са били фалшиви от самото начало?
Хилиард се намуси:
— Разбира се, че ми хрумна, но вече бяхме дали ход на процеса, имахме бельото и Доран нямаше алиби. А той, трябва да кажа, е опасен мръсник. Доволен съм, че го пратих зад решетките, и не съжалявам.
— Дори да е невинен?
— Ако не я е убил, нямаше да приеме споразумението. Вижте, идеята за споразумение не беше моя. Очаквах, че ще има процес, и не бях много оптимистичен за шансовете си. Тогава адвокатът на Доран започна да ми досажда през ден с този нов сценарий за задушаване при секс, твърдеше, че било нещастен случай, приписваше вината на наркотиците и не знам какви гадости в кръвта на клиента му. Попитах го дали това ще е тактиката на защитата му и той ми отговори, че ако е така, може би ще постигнем споразумение. Щял да се опита да убеди Доран да приеме, ако се откажа от обвинението за предумишлено убийство. Мамка му, звучеше много примамливо.
Погледнах Джо и той кимна. Това бе още едно потвърждение. Самият адвокат на Доран беше предложил споразумението, за да предотврати влизането на делото в съдебна зала, където щеше да бъде подложено на по-щателно разследване и да привлече вниманието на медиите. Същият адвокат сега си живееше живота с тлъста заплата във фирмата на Алекс Джеферсън.
— Служебният защитник знаеше ли за писмото на Мат Джеферсън? — попита Джо.
— Не, но не бях задължен да му казвам на този етап. Още можех да изпратя призовка на младежа и да го задължа да се яви. Дори не се бях опитал да го убедя, че е важно да даде показания. Не бях сигурен, че няма да свидетелства.