— Когато е отишъл в полицията, за да промени показанията си, Мат Джеферсън е бил с баща си.
— Да, спомням си.
— Какво си помислихте?
— Че е дошъл да вдъхне кураж на сина си. Единственият проблем, който съм имал с бащата, беше в контактите му със семейството на жертвата.
— В какъв смисъл?
— Беше убедил близките ѝ, че помага на разследването. Фентън Брукс беше собственик на винарната — сега е покойник, но имаше повече пари, отколкото във форт Нокс — и Джеферсън бе един от адвокатите му. Предполагам, че той е убедил Брукс да се свържат със семейството на жертвата, да се опита да послужи като свръзка между тях и полицията. Доведе един от частните си детективи, някакво бивше ченге от Кливланд. Предполагам, че Брукс се е чувствал виновен, задето момичето е било убито в неговия имот, на неговото парти. Наложи се да говоря с него, казах му, че намесата на външен човек може да навреди на разследването, особено след като синът на адвоката му е главен свидетел. Той се извини. Каза, че Джеферсън го посъветвал така, за да избегне евентуални искове от роднините.
— Сигурно знаете, че Джеферсън бе убит наскоро — казах аз.
Хилиард се почеса по брадата, погледна ме, леко се заклати на стола, който изскърца като стар дъб при силна буря.
— Да, знам. Да не би да намеквате, че има връзка с делото срещу Доран?
— Доран е избягал от затвора, а Джеферсън е убит, господин Хилиард. Точно за това си мисля.
— Значи Джеферсън е бил в къщата на жертвата, така ли? — попита Джо. — С един от частните си детективи.
— Да.
— Интересно.
— Защо?
— Ами, Доран винаги е твърдял, че бельото на момичето е било подхвърлено при фургона му, а по дрехите не е имало друга ДНК освен нейната. Да предположим, че търсите улики, които да подхвърлите, и не искате по тях да има ДНК от друг човек. Откъде ще ги вземете?
Хилиард не отговори, но аз му помогнах:
— От дома ѝ.
27.
Джери и Ан Хийт живееха в скромна дървена къщичка на тиха задънена улица в Джинива. На моравата стърчеше пилон за знаме, а пред двойния гараж бе паркиран голям пикап. Джери Хийт събираше листа и ни изгледа изпитателно, когато спряхме зад камиона му, но не остави греблото. Довърши участъка от моравата между последната купчина, която бе натрупал, и алеята, и чак след това отиде при гаража и закачи греблото на една кука. Беше висок, широкоплещест, с прошарена коса, закриваща врата, и мустаци, достигащи до брадичката му. Носеше подплатена фланелена работна риза, маслинено зелени панталони и високи обувки. С Джо бяхме слезли от моя пикап и чакахме на алеята, но Хийт не продума, просто мина покрай нас, остави греблото и свали ръкавиците си. Пак излезе и ни погледна с присвити очи:
— Вие ли сте детективите?
Бяхме му се обадили, след като тръгнахме от кабинета на Джордж Хилиард.
— Да, господине. Аз съм Джо Причард. Говорихме по телефона.
— Аха. Ами, влизайте. Майка чака. Иска да говори с вас.
Някак си стана ясно, че има предвид жена си, и това, че я нарича „майка“, прозвуча съвсем уместно по някакъв старомоден начин. Минахме през гаража, покрай грижливо подредени инструменти и стар, но безупречно чист седан „Буик“, и влязохме в къщата. Джери Хийт спря и внимателно избърса краката си на изтривалката пред вратата, с Джо последвахме примера му. Вътре миришеше на изсушени цветя и на стените висяха ръчно плетени кошнички. Минахме покрай кухнята и влязохме в хола. Дребна руса жена, застанала с гръб към нас, миеше прозорците, пръскаше стъклата с препарат и ги търкаше с парцал, вглъбена в работата си и без да подозира за присъствието на непознати в стаята.
— Детективите дойдоха, Ан.
Ан Хийт се обърна и се усмихна, остави почистващия спрей и кърпата в пластмасовата кошница до краката си и се приближи, за да се ръкува с нас и да ни поздрави. Ръцете ѝ бяха силни, лицето ѝ — осеяно с бръчки от чести усмивки.
С Джо седнахме на един диван, а домакините ни — на друг. Мебелите бяха износени, но удобни и чисти, което важеше за всичко в къщата. Това бе постигнато не с пари, а с много грижи.
Джо пое водещата роля в разговора, понеже вече бе разговарял с Джери Хийт по телефона, и отново обясни, че се интересуваме от Анди Доран покрай разследване, несвързано със смъртта на дъщеря им.
— Интересуват ни няколко души. Хора, които са били свързани с разследването преди няколко години. Знам, че темата вероятно е трудна за вас, но ако успеете да си спомните нещо за тези хора…
— Искахме да я изпратим в колеж — заговори Ан Хийт, като се усмихваше. — Имаше добри оценки и можеше да продължи да учи. Може би за известно време щяхме да имаме малък проблем с парите, но така е, когато детето ти учи в колеж. Имахме спестявания. Тя обаче не пожела. Каза, че няма да издържи пак да седи в класна стая, поне не толкова скоро. Затова се съгласихме да си почине една-две години, да поработи, да спести пари и после да си продължи учението.