Когато си тръгнахме, Ан Хийт плачеше.
28.
Докато се отдалечавахме, гневът ме изпълни като вода празен маркуч. Извадих телефона си още преди да излезем на главното шосе, набрах номера на Таргънт и зачаках да вдигне, стискайки до болка апарата.
— На кого се обаждаш? — попита Джо, но не му отговорих, защото Таргънт вдигна.
— Кажи, Пери.
— Много си жалък. Аз ти върша работата, а ти ни въртиш такива номера. Как можа да кажеш на бедните хорица, че използвам дъщеря им, за да отклоня вниманието на полицията?
— Казах, че си заподозрян, на прокурора, не на родителите на момичето.
— Знаел си колко бързо ще им предаде новината.
— Точно така, знаех и трябваше да се предаде бързо. Ти само пречиш, Пери.
— Някой трябва да разследва…
— Млъкни. Да ми се оплакваш ли се обаждаш? Твърде дръзко, като се има предвид, че цял час убеждавам лейтенант Бруър да не поиска заповед за екстрадирането ти в Индиана.
— На света няма съдия, който да подпише заповед за екстрадиране въз основа на неговите доказателства, Таргънт. Не се опитвай да се представяш за мой закрилник.
— Не съм твой закрилник. Единствената причина да го направя е, че си в основата на много по-важно разследване тук. Казах му, че ми трябва още време, за да разнищя случая. Колкото до доказателствата, които според теб не са достатъчни, нещата вече стоят съвсем другояче, Пери. Има голяма промяна. Ако Бруър поиска заповед за екстрадирането ти, ще я получи.
— Как така?
— Имаш половин час да се върнеш в кантората си. Ще те чакам там. Ако не се появиш, може би ще размисля, лично ще те арестувам и ще те изпратя в Индиана.
— Имам един час път, Таргънт.
— Тогава те съветвам да побързаш.
Таргънт бе пристигнал преди нас. Седеше на едно бетонно трупче на паркинга с бутилка вода в ръка и чакаше. Когато Джо спря, детективът остана седнал, отпи глътка вода и се загледа към нас, докато слизахме. Едва когато застанахме до него, зави капачката на бутилката и се изправи, без да ни поздрави.
— Какво ти каза Бруър? — попитах. — Какви са последните глупости, които сте измислили, Таргънт?
— Вътре.
Влязохме, качихме се на горния етаж и Джо отключи кантората. Таргънт влезе първи и се настани срещу бюрото ми. Минах покрай него, седнах на стола си, придърпах го напред и разперих ръце.
— Е?
— По моя молба Бруър иззе парите, които са били изпратени на частния детектив в Индиана и ги провери за отпечатъци. Исках да видя дали ще намерят отпечатъци от Джеферсън, за да докажем че парите са негови.
— Не ме интересува дали са негови. Не съм ги изпратил аз.
— Е, не намериха негови отпечатъци.
— Голяма работа.
— Намерихме твои.
Постоянно чуваме как хората около нас използват думата „шокиран“. Те се шокират, когато разберат, че банкоматът е изтеглил с петдесет долара повече от кредитната им карта; шокират се, когато научат, че чистокръвното им шицу всъщност е мелез; шокират се, когато открият, че таксата за кабелната телевизия не е включена в цената на новия им луксозен телевизор. Тези хора са абсолютни нещастници. Те се изненадват, не се шокират. Човек се шокира, когато му кажат нещо, което е невъзможно, но въпреки това някой твърди, че е вярно. Шокира се, когато някой полицай му каже, че е намерил негов отпечатък върху пари, които никога не е пипал.
— Лъжеш — избухнах. — Блъфираш. Много хитър опит. Не се изненадвам, че прибягваш до такива хитрини.
— Ще ми изпратят цифрова снимка да ти покажа. И не е само един. Имаме отпечатъци от цели три пръста върху пет банкноти. Плюс няколко размазани.
— Подхвърлени са.
— Отпечатъци не могат да се подхвърлят.
— Разбира се, че могат. Има начин. Можеш да вземеш нещо, което съм пипал, да използваш тиксо или някаква друга гадост, някакъв химикал… може да се направи, Таргънт.
Почувствах се като лъжец, отчаяно търсещ жалки оправдания. Таргънт ме гледаше с вдигнати вежди.
— Наистина ли? Ще ми е много интересно да чуя експерта по криминалистика, когото адвокатът ти ще извика да го обясни в съда.
— Не съм пипал тези пари, Таргънт. Не съм ги изпращал и не съм ги пипал.
— Както не познаваше Тор, така ли?
— Това е друго.
— Разбира се. Друга лъжа.
— Опитват се да ме натопят. Не можеш ли поне да предположиш, че казвам истината? Да го приемеш като една възможност? Опитвам се да ти обясня, че Анди Доран е човекът…
— Това ми напомня разказа ти за Дони Уорд. Проверих го. Обадих му се тази сутрин. Отрече всяка дума. Каза, че сте се изтърсили у тях и сте се опитали да го заставите да каже всичко това. Той ви е помолил да си тръгнете.