— Доказателствата не са толкова убедителни, колкото си мислиш. Не са толкова убедителни, колкото той си мисли. Тези пари не са свързани пряко с убийството. Не са открити до трупа на Джеферсън, по тях няма следи от кръвта му. Дори да успеят да докажат, че е изтеглил точно тези банкноти от банката, това не доказва, че си убиец.
— Да — измърморих, като си помислих, че щом Джо изведнъж влиза в ролята на оптимиста във фирмата, значи нещата наистина вървят на зле.
— Откъде са взели отпечатъците ти? — попита той.
— Всяка вечер в залата за фитнес преброявам печалбата. През ръцете ми минават по няколко петдесетачки. Ако са откраднали няколко такива или дори само една и са ги сложили при другите…
— Това не е добро обяснение. Как са влезли в залата?
— Тези хора ли? Не виждам особен проблем.
— Камерите ти заснемат офиса, нали. Можем да вземем касетките и…
— Не снимат офиса.
— Какво? Дал си толкова пари за камери, а не си сложил никоя да следи парите ти?
— Целта не беше такава. Камерите показват залата и клиентите се чувстват по-сигурни. Освен това облекчават условията на застраховката ми. Никога не съм се тревожил за безопасността в истинския смисъл на думата — че някой ще проникне с взлом и ще открадне няколко долара.
Той ме погледна смутено, после стана, отиде при прозореца и погледна на улицата. Бе пъхнал ръцете си в джобовете и раменете му — здравото и болното — бяха присвити. Обикновено стоеше толкова изпънат, че ти идваше да му отдадеш чест и да минеш покрай него с маршова стъпка.
— Положението не е толкова сериозно, колкото изглежда, Линкълн.
— Това е някакво успокоение. Защото изглежда адски лошо.
Той се обърна:
— Няма да се откажем. Чуваш ли? Няма да спрем разследването, дори няма да го забавим. Ще продължим да действаме и ще контрираме всеки ход на Таргънт с наш.
— Той е този, който контрира ходовете ни, Джо. Всеки път, когато открием нещо, той също намира. И всеки пък като че ли изважда все по-убедителни доказателства.
— Все още има неща, които можем да докажем. Например да проверим Робърт Уокър. Не би трябвало да е трудно. Хайде да се обадим в управлението и да проверим дали е имало детектив с такова име. Ако е имало, това може да е голям пробив. Може би той ще ни обясни някои неща.
Това ме подтикна към действие. Намерих номера на архива на кливландската полиция, обадих се и потърсих една стара позната. Тя ми каза да изчакам десет минути. Обади се след пет:
— За последните двайсет години нямаме данни за никакъв Робърт Уокър. Има седем Уокъровци, но никой от тях не е Робърт нито по малко име, нито по бащино, и единственият, който е бил детектив, все още работи при нас. Чернокож е и се казва Дарил. Не е вашият човек.
Благодарих ѝ, затворих и погледнах Джо:
— Няма Робърт Уокър. Джеферсън е довел фалшив полицай, същият човек, който е заплашвал Дони Уорд.
Той кимна, но не особено въодушевено. И двамата знаехме, че Уокър се е представил с фалшиво име, така че това не беше новина, а само потвърждение.
— Уорд не ми харесва. Ако каже истината, ако докажем на Таргънт, че негодникът, който го е заплашвал, и онзи, когото Джеферсън е завел при семейство Хийт, са един и същи човек…
— Ами, да пробваме. Да отидем пак при него. Да му обясним колко е важно.
— Каквото и да ни каже, е безсмислено. Може да ни помогне само ако потвърди историята си пред Таргънт.
— Да пробваме. И този път ще вземем касетофон.
Касетофонът беше добра идея и можеше да ни свърши работа, ако бяхме открили Дони Уорд. У тях обаче го нямаше. Застанахме на верандата под провисналия покрив, през чиито цепнатини и дупки още течеше вода от последния дъжд, капеше от разядените улуци, и отново потропахме на вратата. Никой не отвори. Извикахме името на Дони и единственият отговор, който получихме, бе протяжният, жален вой на едно от кучетата.
— Камионът му е тук — отбеляза Джо.
— Може да е в гората. Може някой да го е закарал на работа. Ако изобщо работи нещо.
— Заключена ли е вратата?
Пробвах дръжката и кимнах.
— Последното, което ни трябва, е да влизаме с взлом. Така ще дадем на Таргънт основание да те арестува.
— Наистина не е добра идея.
Часът отиваше към пет. Небето беше черно от дъждовни облаци, но сега и дневната светлина намаляваше. Можехме да чакаме пред вратата на Дони цяла нощ. Можеше да се появи, можеше да не дойде. По шосето мина някаква хонда и шофьорът ни изгледа подозрително, като намали, когато минаваше пред къщата.
— Неприятно ми е, като си помисля, че сме се разкарвали напразно — сподели Джо.