— Да чакаме ли?
Той потърка брадичката си, като гледаше втренчено уплътняващите се сенки около верандата.
— Когато стигнем в Кливланд, вече ще е твърде късно. Адвокатът, Коул Хамилтън, ще се е прибрал вкъщи.
— Мислиш ли, че трябва да говорим с него?
— Мисля, че трябва да изпреварим Таргънт със следващия ход. Ако събере достатъчно доказателства, че лъжеш полицията, няма да иска да чуе нищо друго. Трябва да го накараме да ти повярва преди това.
— Добре.
Слязохме от верандата и кучетата се събраха около нас, махайки с опашки, дори онова, което предишния път ръмжеше. Вече ни познаваха, а може би бяха гладни и чакаха Дони да ги нахрани. Когато се качихме в колата, заскимтяха, сякаш им беше тъжно, че си тръгваме. Отново заваля, тежки капки се размазваха върху предното стъкло, но преди да стигнем до края на изровената алея, преминаха в ситен, бърз дъждец. Вятърът накланяше дърветата, събаряше малкото листа, останали по клоните, и ги гонеше по пътя. След месец тези черни облаци щяха да сипят сняг, а не дъжд, щяха да затрупат Ащабула, вятърът щеше да духа бясно откъм езерото, да клати клоните на боровете и да чупи обледенените електрически стълбове. Намирахме се в сърцето на Снежния пояс — районът с най-много годишен снеговалеж в целия щат. Подобно на южното крайбрежие на Мейн, когато паднат първите снегове, в селищата край езерото Ери, толкова оживени през лятото, животът отдавна щеше да е замрял — туристите бяха добре дошли през топлия сезон, но зиме оставаха само най-коравите местни жители.
На връщане почти не разговаряхме, само гледахме осветеното от фаровете петно на пътя и се опитвахме да не мислим за пръстови отпечатъци и купчини петдесетдоларови банкноти. Ейми може би вече се беше прибрала. Щеше да е прекрасно, ако отидем на ресторант, да прекараме една спокойна вечер, без да страхуваме от полицията, избягали затворници и техните незнайни съучастници. Замислих се за нея и отново си представих живописната беседка в ябълковата градина с аромат на есенни листа. Прекрасно място, ако не беше кръвта, събираща се на локва върху дъските и капеща в проблясващите тъмни води на езерото.
„Той поне имаше причина. Вие се водите само от алчността.“
Когато стигнахме, градът светеше, мостовете в центъра бяха озарени от разноцветни светлини. Подминахме ги и продължихме на запад по 150-то шосе към „Лорейн“.
— Ще минем ли през кантората? — попитах.
— Имаш ли адреса на Коул Хамилтън?
— Не е у мен.
— Тогава по-добре да се отбием.
Дъждът беше спрял, поне временно, но когато влязохме в сградата, стълбището беше тъмно. Единствената светлина идваше от резервното осветление на бижутерийния магазин на партера и табелката над аварийния изход.
— Няма ток — отбелязах. — Записал ли си адреса на адвоката, или трябва да отидем другаде, за да използваме компютър?
— Имам го записан.
Качихме се по стълбите, като се осланяхме повече на това, че познавахме пътя, отколкото на зрението си. На площадката Джо бръкна за ключовете си, но аз вече бях извадил моите. Отключих, влязох в преддверието и заопипвах стената за ключа на лампата.
— Няма ток — напомни ми Джо.
— Да, бе. Колко съм глупав.
Отказах се да търся ключа и отдръпнах ръката си от стената. В следващия момент почувствах как някой стиска врата ми отзад и металния вкус на цев, пъхната в устата ми.
30.
Вътре беше съвсем тъмно, блъснах се в един от шкафовете и се препънах. Дулото на оръжието още беше в устата ми, но не виждах друго освен силуета на човека, който го държеше.
— Влизай, Причард — нареди той и веднага познах, че беше същият, който ме беше нападнал на улицата и унищожи залата ми за фитнес. — Сигурен съм, че не искаш да дръпна спусъка.
Джо бавно влезе и затвори вратата с крак. Цевта излезе от устата ми, като одраска с мерника небцето ми.
— Доран.
— Много си досетлив. Така, Причард, отиди, ако обичаш, от другата страна на стаята и седни зад бюрото си. Не се тревожи, вече прибрах пистолетите от чекмеджето ти.
Джо прекоси стаята и седна. Още стоях прав, свободен за момента, но Доран бе съвсем близо до мен с оръжие в ръка. Пистолетът беше у мен, но в кобур на гърба ми. Вратите на сградата и кантората бяха заключени, но ключалките явно не бяха пречка за Доран.
Зрението ми се нагоди към тъмното и успях да разгледам малко по-добре нападателя. Изглеждаше по-слаб, отколкото на снимките в досието, а там бе доста хилав. Лицето му бе изпито, тялото му — жилесто и напрегнато, кипящо от енергия. Късо подстриганата му коса от снимките беше пораснала и закриваше челото и ушите му. Носеше високи обувки, дънки и яке от мъхест плат.