— Ето какво ще направим. Причард, ти ще седиш където си сега, няма да мърдаш и да се обаждаш на никого. Пери, с теб ще се повозим. Ти ще караш и ще си поприказваме. Ако партньорът ти направи каквото му казах, ако само седи и прояви търпение, тогава ще се върнеш жив.
Настъпи тягостно мълчание. Никой не помръдваше.
— Седи и чакай, Джо — казах след известно време. — Скоро ще се върна.
Доран кимна:
— Пери знае, че на няколко пъти имах възможност да го убия, но не го направих. Предпочита да ми се довери, вместо да ме пробва.
— Добре — каза Джо. — Ще седя и ще чакам. Поне за известно време. После, ако Линкълн не се върне, ще изляза, ще те намеря и ще те убия, Доран.
Доран се усмихна и светлината от фаровете на една преминаваща кола озари лицето му.
— Добър приятел е този твой партньор. — Отиде при вратата, отвори я и ми даде знак с глава. — Ти си първи. Слизаш по стълбите, излизаш от задния вход и отиваш при пикапа си.
Излязох и след секунда вратата се затвори зад гърба ми, Доран тръгна след мен, Джо остана сам в тъмния офис. Излязохме на паркинга през задната врата. Доран вървеше отзад, но на около крачка след мен. Качихме се в пикапа, той се настани на дясната седалка с пистолета — голям „Колт Командър“ — в скута си, държеше го насочен към корема ми. Носеше тънки ръкавици.
— Излез от паркинга, завий надясно и карай направо — нареди той.
Потеглих на север по „Роки Ривър“. Радиото се беше включило автоматично и Доран не го спря. „Ю ту“ пееха за града с ослепителните светлини. Може би Доран беше почитател на Боно.
— Доста работа свърши — отбеляза той. — Хубаво разследване. Все пак не прегледах всички материали; повечето неща не са нови за мен.
— Предполагам.
— Колко време ме проучвате?
— От няколко дни.
— Бързо ме разкрихте. — Той кимна одобрително. — Може да е за добро. Може би сега знаеш повече неща и можеш да ги видиш от друг ъгъл. Сега разбираш положението ми, нали? Не мога да се измъкна без малко пари, Линкълн. В безизходица съм.
— Ти ли си в безизходица? Заради теб ще ме тикнат в затвора.
— Ако мислиш, че ще ти съчувствам, сбъркал си човека. Аз бях в затвора заради Джеферсън.
— И сега искаш да скроиш същия номер на друг, така ли?
— Завий по следващата улица.
Завих по „Уест Клифтън“, която продължаваше на север. Пресякохме „Детройт“, после старата норфолкска железопътна линия и излязохме на булевард „Клифтън“, хубава улица в направление изток-запад, минаваща покрай красиви стари къщи и оградени с дървета дворове.
— Надясно — заповяда Доран и аз се подчиних, продължихме на изток.
Минахме няколко кръстовища, след което той нареди да завия наляво. Досетих се къде отиваме. В тази посока беше Лейкууд Парк, оживено място в летните вечери, но вероятно доста пуст в тази студена, дъждовна октомврийска нощ. Доран ме накара да спра на един паркинг и да сляза от колата. Не ме беше проверил за оръжие, което ми се стори голям пропуск, но може би се чувстваше уверен, че може да ме убие при най-малкия опит да извадя пистолета.
В парка нямаше никой. Доран ми заповяда да вървя към езерото, покрай маси за пикник, заслончета и люлки. Стигнахме до високата ограда на парка с бодлива тел на върха. В този участък от телената мрежа имаше дупка, вероятно изрязана през лятото от хлапета, идващи да пият или да правят секс край езерото. Доран махна с пистолета натам.
— Минавай.
Погледнах го, докато посягах да дръпна мрежата. Пред нас склонът се спускаше стръмно към ъглестите камъни, образуващи вълнолома покрай брега. Доран бе казал, че не смята да ме убива, но това място щеше да е много подходящо за тази цел. Уединено, шумно заради плискането на водата около големите камъни. Лесно щеше да хвърли трупа в езерото.
— Минавай — повтори той по-настойчиво и вдигна пистолета няколко сантиметра по-високо.
Дръпнах свободния край на мрежата и се промъкнах от другата страна. Той мина веднага след мен, като притисна пистолета в гърба ми. Държеше го високо, на нивото на бъбреците ми, така че не го допря до оръжието ми, но пак се уплаших, че може да забележи очертанията му под якето.
Покрай брега имаше павирана виеща се пътека, водеща към Еджуотър Парк. Тръгнахме по нея и след няколко минути Доран ми заповяда да сляза сред големите камъни на вълнолома. Огромните скални блокове бяха разхвърляни безразборно, опасен терен за ходене дори по светло. Вървях бавно, внимателно, като се подпирах с ръце. Зад мен Доран се движеше сръчно, без колебание скачаше от камък на камък.