Колкото повече се отдалечавахме от пътеката и се приближавахме към езерото, толкова повече се тревожех. Бях му повярвал в кантората, когато каза на Джо, че не смята да ме убива (все пак защо не застреля и двамата, ако е решил?), но сега не се чувствах толкова уверен. Той нямаше никакво отношение към Джо, не го беше предупреждавал. Може би с извратения си мозък бе решил да му даде шанс.
Отново заваля, ситен и студен дъждец, камъните станаха хлъзгави. Вече почти бях стигнал до езерото, по шума от стъпките на Доран се опитвах да установя къде върви зад мен, чудех се дали ще мога да извадя пистолета си, преди да ме застреля, но си спомних кратката ни борба на улицата, удивителната бързина, с която се движеше.
— Спри.
Командата беше леко безсмислена, защото ако продължах да вървя, трябваше да се гмурна в езерото. Застанах върху широк, плосък камък на самия край на водата и се обърнах да видя Доран. Той стоеше на малко по-висока канара, държеше пистолета до крака си.
— Има ли причина да дойдем да си приказваме точно тук?
Той погледна пистолета в ръката си, после — мен.
— Това не беше планирано. Исках само да говоря насаме с теб. Когато се появи с партньора си, всичко се промени. Затова дръпнах шалтера и изчаках.
Чудесно. Значи бяхме дошли само за разходката, случайно хрумване на болния му мозък. Голямо успокоение сега, докато стоях сам с този откачен на брега на езерото, сред канарите в дъжда.
— Сега си много по-наясно с положението от последния път, когато говорихме — отбеляза Доран.
— Кой път? Когато разби залата ми или когато ме зашемети на улицата?
Той бавно вдигна пистолета и допря дулото до челото ми. Беше студено и мокро и дори в мрака успях да различа една капчица върху пръста му, държащ спусъка.
— Преди около шест години дойдох тук с Моника Хийт — заговори Доран. — Беше през лятото горещина. Влажно. Само докато слезем тук от парка, фланелката ми залепна за гърба. Носехме двулитрова бутилка кока-кола, половин литър „Капитан Морган“ и две пластмасови чашки. В залива имаше две лодки, а някакъв човек караше водни ски, при това доста добре. Седнахме на тези камъни, сипахме си кола и ром, гледахме човека с водните ски, слънцето залязваше и цялото езеро стана оранжево. Горе в парка някой правеше барбекю, спомням си миризмата на дим и печено месо, хората се смееха. Хвърлиха летяща чиния над оградата и я изгубиха. Падна в клоните на едно дърво. Ромът свърши и тази летяща чиния на дървото ни се стори страшно смешна. Слънцето залезе, езерото стана черно, от другата страна стадионът светеше, попушихме хашиш и заспахме на скалите.
Доран свали пистолета и аз най-после успях да си поема дъх.
— Това е най-голямото престъпление, което съм извършил с Моника Хийт.
Дъждът се беше усилил, набраздяваше водната повърхност зад мен и се сипеше безшумно върху дърветата. Косата на Доран беше мокра, залепнала върху челото му.
— Синът на Джеферсън ли я уби? — попитах.
Той кимна:
— После баща му манипулира разследването.
— Как разбра?
— Получих картичка от един приятел, който беше помогнал да ме вкарат зад решетките, като излъга полицията.
— Дони Уорд. Разказа ни какво е станало.
— Сериозно? Не съм го търсил. Сигурно, ако го видя, ще го убия. Не искам да го правя. Той не е главният виновник. Алекс Джеферсън въртеше всичко.
— Как разбра?
— Получих картичката и реших да се обадя на бившия си адвокат, който ме беше убедил, че споразумението е най-доброто решение за мен. Открих, че работи за Алекс Джеферсън. Бяха го взели доста скоро след делото. Синът на Джеферсън бе излъгал полицията. Не можех да си обясня защо го е направил, ако не е замесен по някакъв начин. След като открих, че са подкупили адвоката ми, не беше трудно да се досетя за останалото.
— Защо не обжалва, след като научи всичко това? Щяха да преразгледат случая ти.
— Защото щях да им дам време.
— Какво?
— Замисли се, Пери. Щях да стоя в затвора и да чакам някой навън да преразгледа случая. Още след първото ми обаждане Джеферсън щеше отново да задейства връзките си, щеше да направи същите гадости, с които ме вкара вътре. Можех ли да се доверя на друг адвокат, че ще си свърши по-добре работата от първия? Можех ли да се доверя на полицията? Абсурд. Аз сам трябваше да си уредя сметките, по моя начин. Схващаш ли? Не заради присъдата, заради Моника.
Доран се премести върху камъка над мен, направи няколко стъпки вдясно, стъпваше стабилно дори върху хлъзгавата повърхност. Още валеше и двамата бяхме прогизнали. От време на време вятърът откъм езерото се усилваше и ме поръсваше със студени пръски.