— Аз обаче му дължах.
— Той трябваше да отиде в затвора, Доран. Не да умре.
Той изви главата си назад и се изсмя. Отстъпи още една крачка, покачи се на по-висок камък.
— Нима вярваш, че щеше да стане? Че в нашата система, в нашето „правосъдие“, един адвокат милионер може да отиде в затвора, а негодник като мен да остане на свобода? Пълни глупости, човече. Знаеш ли как гледам аз на нещата? Когато се измъкнах от затвора с камиона за боклук, съдбата ми раздаде печеливша карта, а на Джеферсън отсъди точно каквото заслужаваше. Това е справедливост, Пери, в най-чиста форма.
— Ами изнудването на жена му? И това ли е справедливост? Не стига, че ѝ отне съпруга, ами искаш да ѝ вземеш и парите.
— Аз лежах пет години, човече. Според теб не заслужавам ли да получа няколко долара в замяна? За това, че съм лежал пет години за чуждо престъпление?
— Карън не е извършила престъпление.
— Парите също не са нейни. Поне не по право.
— Застани на колене и сложи ръцете си зад тила, Доран. Тази нощ ще се върнеш в затвора. После ще имаш възможност да разкажеш пред полицията и съда как разбираш правосъдието. Защото точно сега аз съм най-вероятният им заподозрян и нямам намерение да отида в затвора заради нещастник като теб.
Той избухна в смях, силен звук, извисяващ се над воя на вятъра и плискането на вълните под краката ни.
— Това е най-интересното. Можеш да ме закараш в затвора, да ме оставиш там седмици, месеци, години, но това няма да ти помогне. Ако искат, нека да правят каквито поискат ДНК изследвания, да извикат най-добрите детективи в щата, ФБР, ЦРУ, Шерлок Холмс, когото се сетят. Нека ме проверят отвсякъде, но на твоя жалък задник няма да му се размине.
Хлъзнах се на камъка и наджапах в плитка локвичка, но почти не усетих студа. Държах пистолета насочен към Доран, но той се кискаше, гледаше ме, сякаш бях герой в най-смешната комедия, която е гледал, а аз нямах ни най-малка представа защо.
— За какво говориш?
— Ако ченгетата ме хванат, това няма да ти помогне. Знаеш ли защо?
Той се усмихна още по-широко.
— Защото аз не съм го убил, Пери. Не съм убил Алекс Джеферсън.
Можех да дръпна спусъка и да сложа край на този фарс още сега. Можех да извикам Таргънт да прибере трупа на Доран и да си направи изводите. Но колкото повече гледах негодника над мерника на пистолета, толкова повече се затвърждаваше подозрението ми, че тези изводи няма да са в моя полза. Той не лъжеше.
— Ти ме зашемети на улицата, нахлупи ми торба на главата и се похвали, че си го убил — бавно изрекох аз. — Каза ми защо си го направил, каза ми защо си го е заслужил.
— Знам. Но не беше истина.
— Защо ми го каза тогава?
Налудничавото ухилено изражение изчезна от лицето му и се смени с гняв.
— Защото трябваше да съм аз. Негодникът ме изпрати в затвора, натопи ме, остави ме да гния пет години заради убийството, извършено от сина му. Аз трябваше да го убия.
Доран застана стабилно на камъка, погледна ме отвисоко, втренчи се в дулото на пистолета ми.
— Последна възможност, Пери. Ако искаш това да приключи, стреляй.
Държах пистолета насочен към него и мълчах.
— Добре. — Той докосна челото си с два пръста, сякаш козируваше. — До скоро.
— Никъде няма да ходиш.
— Тогава стреляй — повтори той и хукна.
Почти не забелязах как скочи на следващата канара, тичаше по мокрите, хлъзгави камъни, сякаш бяха пътечка за бягане в зала за фитнес.
За момент останах на мястото си, здраво стъпил на камъка, и насочих пистолета към него. Той обаче скачаше на зигзаг, движеше се едновременно вертикално и хоризонтално.
— Мамка му! — изругах, свалих пистолета и се затичах след Доран.
Бягаше невероятно бързо въпреки тъмнината и хлъзгавите камъни. Опитах се да държа неговото темпо, но просто не можех; той като че ли си избираше къде да стъпи още преди да види следващия камък, едва го докосваше с крак и веднага скачаше на следващия. Бях изминал трийсетина метра, когато стъпих на мокър камък, гладък като стъкло. Хлъзнах се и политнах назад и настрани. Гръдният ми кош се удари в ръба на една каменна плоча, целият ми въздух излезе, болка прониза белите ми дробове. Проснах се по гръб, пистолетът издрънча някъде зад мен.
Седнах веднага, но за няколко ужасяващи секунди ми се струваше, че няма да мога да си поема дъх. Въздуха отново изпълни белите ми дробове с едно продължително, несигурно вдишване; разтреперан се изправих и затърсих пистолета си. Беше се заклещил между два камъка зад мен. Направих няколко болезнени крачки, вдигнах го, избърсах го от калта и се огледах.