В ушите ми още звучеше гласът от записа, използващ името ми, и този на Карън, на ръба на истерията.
— Може би — съгласи се Таргънт, — но вече не ти вярвам за нищо.
— Ще отида при Карън. Знам, че не би трябвало да вярва на тези лъжи, но трябва да я видя.
Таргънт поклати глава:
— Няма да стане.
— Не можеш да ме спреш, детективе.
— Партньорът ми още е при госпожа Джеферсън. Тя е много разстроена. Съгласи се — признавам по наше настояване — да подаде молба за закрила, забраняваща по-нататъшните ти контакти с нея, докато всичко се изясни. До изготвяне на съдебните документи тази заповед ще се прилага от полицията. Само да ѝ се обадиш, можем да те натикаме зад решетките.
— Не можеш да го направиш, Таргънт. Това е твоя идея, не нейна. Този кучи син ѝ се обажда, а вие искате да ми забраните да я виждам. Няма да стане. Отивам при нея.
— Тогава ще отидеш в затвора. Едно телефонно обаждане е достатъчно.
Погледнах Джо, но видях само отчаяние в очите му. Какво ли правеше Карън сега? Сигурно слушаше как Дейли ѝ внушава идеите на Таргънт.
— Можем да улесним нещата — каза детективът, като се наведе към мен, опрял лакът на кормилото, показвайки ми осветеното си наполовина лицето. — Ако не си убил Джеферсън, сега е моментът да говориш. Кажи ни кой го уби. Кажи ни какво знаеш. Съдействай ни и ще ти бъде по-леко.
— Казвам ти всичко до последните подробности. Доран е убиецът, а съучастникът му е бил нает от Джеферсън.
— Няма да слушам тези глупости, Пери. Вече разобличих някои от лъжите ти и ще продължавам да го правя. Колкото повече мълчиш, толкова повече се убеждавам, че ти си в основата на всичко. Че ти си убил Джеферсън.
Не отговорих.
— Помисли върху това. И се махай от колата ми.
32.
Откараха пикапа ми на буксир, Таргънт си тръгна и ме остави на дъжда. Сержантът, който с толкова нетърпение бе чакал да прехвърли случая на детектива, сега се съжали над мен, предложи ми яке и попита дали имам нужда някой да ме закара вкъщи. Отговорих му, че партньорът ми ще се погрижи.
Когато тръгвахме, Джо вече масажираше болното си рамо, от косата му капеше вода и попиваше във вече мокрите му дрехи. Той запали двигателя и увеличи парното. Поседяхме известно време, докато хладният въздух от вентилаторите се стопли и стъклата се запотиха.
— Държах го на прицел — измърморих. — Можех да го прострелям в крака, да го хвана и да се приключи.
— Ако Доран те беше убил, нямаше да има полза.
— Той сигурно знае кой е убил Джеферсън. Поне можеше да свидетелства, че нямам пръст за това обаждане. Трябваше да рискувам с този изстрел, Джо.
— Мислиш ли?
Представих си пак Доран, тичащ нагоре по вълнолома, гърба му пред мерника на пистолета ми, и поклатих глава. И сега не бих стрелял по него по същата причина, както и преди — вярвах му. Вярвах му, когато каза, че не е убил Джеферсън, както му вярвах, че е бил несправедливо обвинен за убийството на Моника Хийт. Това не означаваше, че ако го хвана, нямаше да реша много от проблемите си. Просто не бях готов да го застрелям в гърба.
— Съучастникът му е в дъното на всичко. Сигурно той се е обадил на Карън. Съмнявам се, че Доран изобщо е знаел за това.
— Невидимият, неуловим съучастник. Нищо чудно, че Таргънт не иска да приеме това обяснение. Кой, по дяволите, е този човек, Линкълн?
— Онзи, когото Джеферсън е наел, за да убие Доран. Знаем, че се е опитал да наеме Тор, но той не е приел. Джеферсън не се е отказал. Намерил е друг, който се е съгласил да му помогне, и той е нашия човек. Съюзил се е с Доран и може би дори е убил Джеферсън.
— Не виждам логика.
— Не виждаш ли?
— Защо този тип се е съюзил с Доран? Предположихме, че е изнудвал Джеферсън за по-голяма сума. Но защо ще го убива, преди да получи парите?
Въздъхнах и прокарах пръсти през косата си. По някаква причина парното засилваше некомфорта ми от мокрото и чувството ми за студ.
— Да се махаме оттук, Джо. Закарай ме вкъщи.
Когато излизахме от парка, полицаите вече привършваха работа, връщаха се при колите си и единственият резултат от търсенето им бяха мокри дрехи и кални обувки. Дъждовните капки се сипеха върху големите каменни късове на вълнолома под нас. Опитах се да видя дупката в оградата, през която преди пет години Анди Доран и Моника Хийт бяха слезли с бутилка ром. Беше прекалено тъмно, дъждът — прекалено силен.
Когато Джо ме остави пред дома ми, огледах улицата и забелязах автомобил, спрян на място, което обикновено беше празно нощем. Дълъг и нисък, като „Краун Виктория“ или „Форд Таурус“.