Навремето Ейми Амброуз ми беше дала адреса на един Интернет архив на вестници от цялата страна. Сега отворих този сайт и намерих студентския вестник на Университета на Индиана. Потърсих името Матю Джеферсън и открих няколко страници информация. Оказваше се, че в университета нашият човек е бил знаменитост, а преди няколко години беше спечелил няколко академични награди в юридическия факултет. Срещу името му бе споменат родният му град — Пепър Пайк, Охайо.
— Пипнах те, Мат.
Потърсих в асоциациите на юристите в Индиана и Охайо и в два национални архива, но не намерих нищо, което да показва, че въпросният Мат Джеферсън някога е бил практикуващ адвокат.
Въведох социалноосигурителния му номер в сайта на Управлението по моторните средства в Охайо, но не открих друго освен, че срокът на шофьорската му книжка е изтекъл. Това ме изненада, но не ме обезпокои особено. Пробвах в публичните архиви за кредитна информация. Противно на общото мнение частните детективи нямат достъп до кредитните данни на хората, а само до публичния кредитен архив — извадка от доклада за платежоспособност, съдържаща адреса на кредитополучателя и датата на издаване на доклада. Ако кандидатствате за кредитна карта, заем или нещо подобно, поне една от големите кредитни фирми проверява адреса и платежоспособността ви. По социалноосигурителния номер на Матю Джеферсън намерих адрес в Индиана, град Нашвил, който бе проверяван шест пъти за последните няколко години.
Разлистих пътния атлас. Нашвил беше малко градче в окръг Браун, на пет-шест часа с кола от Кливланд.
— Нищо не ми пречи да се разходя дотам — изрекох в празната стая. — Имаме достатъчно средства.
Изсмях се, но нямаше кой друг да оцени хумора ми. Все по-често си говорех сам, особено в кантората. Сякаш, като се смеех на собствените си шеги, това намаляваше самотата ми от отсъствието на Джо.
Телефонът иззвъня и аз включих микрофона.
— Изключи това чудо — измърмори Ейми Амброуз. — Звучи, сякаш говориш от пещера.
— Включвам го само за определени хора. За онези, които знам, че ще говорят толкова дълго, че ще ме отмалее ръката да държа слушалката.
— Много смешно. Джо още ли го няма?
— Не — отговорих и веселата нотка в гласа ми се позагуби. — Не се е върнал и с нищо не показва кога смята да го направи. Честно да ти кажа, днес мислех да го попитам дали изобщо смята да се върне. Вече не знам.
— Трябваше да го попиташ.
— Може би си права. — Замълчах за секунда, после смених темата: — Ти какво правиш в последно време?
— Пиша статии на килограм.
Когато се запознах с нея, Ейми пишеше статия за убийството на един гимназист, който посещаваше и моята зала за фитнес. След няколко спречквания в началото се сприятелихме и наред с Джо тя бе от малкото хора, на които се доверявах напълно.
— Има ли нещо сензационно? — попитах.
— Не особено. Защо?
— Ела да се разходиш с мен. В красивата южна Индиана.
— Не.
— Хайде, царевичните ниви са прекрасни по това време на годината. Говори се, че от красотата им някои жени се вцепенявали.
— Разбирам. Значи най-после си променил подхода си и се опитваш да ме примамиш с романтична разходка вместо с дебилните си забележки относно задника ми.
— Мислех си за комплексно обслужване.
Тя замълча за миг.
— Сериозно?
— Абсолютно. Една клиентка е готова да плати десетки хиляди долари, ако намеря изчезналия ѝ наследник. По дяволите, мога дори да те взема за подизпълнител. Ще ти дам и ти да помогнеш с нещо. Например да ми държиш пищова.
— Дръж си го сам, умнико.
— Тогава няма да получиш процент. Предложението ми обаче е сериозно. Не искаш ли да се разходиш? Един ден натам и един на връщане.
— Може. Сутринта съм на интервю, но сигурно ще се освободя до десет.
— Добре.
Зарадвах се, че се съгласи, макар че идеята ми бе съвсем спонтанна. Беше ми омръзнало да работя сам.
— Коя е клиентката? — поинтересува се Ейми.
— Карън Джеферсън.
Мълчание.
— Работиш за бившата си годеница? — измърмори тя след малко. — Онази, дето наскоро убиха съпруга ѝ? Същият тип, заради който тя те изостави?
— Същата.