Рей Бредбъри
Желанието
Виелицата докосва студения прозорец. Огромният празен дом скърца под поривите на вятъра.
— Какво? — питам.
— Не съм казвал нищо. — Чарлз Саймънс седи пред мен до камината и рони царевица за пуканки в голяма метална чиния. — Нито дума.
— Дявол да го вземе, Чарли, ама аз чух…
Млъквам, гледам как снега засипва улиците и полетата в далечината. Най-подходящата нощ да се промъкват привидения и да надничат вътре.
— Счуло ти се е.
Нима — мисля си аз? Има ли природата глас? Имат ли език нощта, времето, снегът? Какво е онова, което слепва мракът навън с душата ми тук? И снегът ли бушува на улицата, или е натрупаното дълго минало? Може би желанията и отчаянията разговарят на собствен език?
— Господи, Чарли, мога да се закълна, че ти току-що каза…
— Какво съм казал?
— Каза: „Намисли си едно желание“.
— Това ли казах?
Смехът му ме кара да се обърна. Продължавам да гледам падащия сняг и казвам това, което трябва:
— Ти рече: „Това е особена, прекрасна, странна нощ. Затова си избери най-ценното, най-милото, най-щуравото желание направо от сърцето. И то ще се изпълни“. Това чух аз и го рече ти.
— Не. — Виждам как отражението му в огледалото поклаща глава. — Том, ти вече половин час си хипнотизиран от снега. В камината пращи огънят. Желанията не се сбъдват, Том. — Тук млъква и добавя с изненада: — Дявол да го вземе, ти си чул нещо ли? Добре де, отпий.
В паницата над огъня припукват пуканки. Налива ми вино, което не докосвам. Отвъд мрачния прозорец снегът пада безтегловен като дишането.
— Защо? — питам. — Защо ми щукна това желание? Ако не си ти, кой е казал онези думи?
И си мисля: кои сме ние в действителност? Двама писатели, късно вечер, самотни приятели, свикнали да бърборят за духове, въртящи се масички и телепатия, обвързани с многогодишна дружба, но винаги пълни с шеги, щуротии и лениви глупотевини.
Но това, което тази вечер става отвъд прозореца, залепва усмивките ни. Ти само виж — снегът погребва смеха ни!
— Защо? — пита зад гърба ми Чарли, сръбва от виното и гледа червеникаво-синкавия пламък. После се извръща към тила ми. — Защо желание точно в тази нощ? Това е нощта на Рождество, нали? След пет минути ще се роди Иисус. Той и студът ще властват цяла седмица. Тази седмица, тази нощ ни убеждават, че Земята няма да загине. Зимата стигна до върха на властта си и вече започваме да вървим към светлината и топлината. Това е нещо особено. Просто невероятно.
— Да — промърморвам и си мисля за древните времена, когато пещерните хора са умирали с идването на есента, с отиването на слънцето, и са плакали, докато светът е в своето бяло вцепенение, докато в едно прекрасно утро слънцето се събуди по-рано и спаси света. — Така е.
— Тъй, тъй. — Чарли разчита мислите ми и дръпва още малко вино. — Христос е бил обещание за пролет, прав ли съм? Точно в средата на най-дългата нощ на годината времето се сцепва на две, Земята потръпва и ражда надеждата. Честита нова година! Боже мой, не е ли първи януари началото? Това е денят на Рождество Христово. Дишането му докосва нашите ноздри, обещава пролет в първата секунда след полунощ. Поеми по-дълбоко въздух, Том!
— Млъкни!
— Защо, пак ли чуваш гласове?
Обръщам се към прозореца. След шейсет секунди настъпва утрото на Неговото рождение. Хрумва ми: колко много време имам да си измисля своето желание!
— Том — Чарли ме докосва по лакътя.
Но аз съм се изключил от всичко. Нима наистина времето е особено? Нима светите духове се лутат в такива снежни нощи, за да ни озарят? Ако тайно си пожелая нещо, нима в тази нощ странните сънища и бурните виелици ще го изпълнят?
Затварям очи. Гърлото ми е присвито от спазми.
— Не бива — казва Чарли. Но то вече пърха на устните ми, то не може повече да чака. Сега, сега — мисля си, — онази странна звезда гори над Витлеем!
— Том, за бога…
Да — мисля си, — заради Бога…
И казвам:
— Моето желание е тази нощ един час…
— Не! — крещи Том и ме удря.
— … само час баща ми да бъде жив.
Стенният часовник удря дванайсет пъти.
— О, Том — стене Чарли и ръката му пада от рамото ми. — О, не…
Някакъв снежен взрив връхлита към прозореца и избягва. Някой отваря вратата. Влизат потоци сняг.
— Какво тъжно желание. И сега то ще се изпълни.
— Ще се изпълни ли? — Извръщам се рязко и гледам вратата, зейнала като изкопан гроб.
— Не отивай, Том! — крещи Чарли.
Хлопвам вратата и тичам по улицата. Господи, как тичам!
— Върни се, Том! — гласът заглъхва зад гърба ми в бушуващата буря. — Не трябва!
Но в тази първа минута след полунощ аз тичам, тичам, без да се съобразявам с нищо, задъхвайки се, заповядал на сърцето си да бие, на кръвта — да беснее, на краката — да се въртят като въртележка. И си мисля: „ТОЙ! ТОЙ! Зная къде е. Ако желанието се е сбъднало, зная къде е!“