И в целия потънал в сняг град бият Рождественски камбани. Звънът им ме преследва, докато аз крещя и лелея своето безумно желание.
Мисля си: „Глупак си ти! Той е мъртъв, върни се!“
Ами ако е жив? Ами ако е жив дори само час тази нощ, а мен ме няма и не го потърся? Вече съм извън града, без палто и шапка, но разгорещен от бягането; по лицето ми е замръзнала солена маска, но се разлита на парцали при всеки скок по пустите улици и под звъна на камбаните. Порив на вятъра ме спира зад ъгъла. И една мрачна стена.
Гробището.
Стърча до масивните железни врати и гледам с невиждащ поглед. Напомня ми на руини на древна крепост, взривена преди стотици години, с монументи, погребани дълбоко под снега на новия ледников период.
И неочаквано осъзнавам, че чудесата са невъзможни.
И тогава нощта се превръща във вино, бръщолевене и глупаво упорство. И тичането става безсмислено, ако не броим вярата, дълбоката ми вяра, че тук нещо се е случило, точно тук, в този безкраен снежен мъртъв свят…
И съм толкова препълнен от гледката на недокоснатите гробове и снега, връз който няма нито една следа от сняг, че с радост бих потънал в него, за да умра. Не мога да се върна в града и да видя Чарли. Това е някаква зла шега или резултат от налудничава способност да улавяш чуждите съкровени желания и да си играеш с тях. Нима е шептял зад гърба ми; нима е давал обещания.
И какв?!?!?!?бен1 камък с името и надпис: „1888–1957“. Надпис, който трудно можеш да разчетеш дори в зноен летен ден, защото е потънал в гъсти треволяци и избелял.
Обръщам се. Въздъхвам трескаво и от гърдите ми се откъсва вик. Защото усещам нещо отвъд оградата, близо до стаичката на пазача. Не долових ли някакво слабо дишане? Или може би глас? Или може би ветрецът идва по-топъл?
Изправям се срещу мрака насреща. Да, ето там! Много тънка следа, сякаш е пробягала птица между вкопаните в земята мрамори. Само миг — и ще я изгубя завинаги!
Вопия, тичам, прескачам.
Никога в живота си не съм скачал толкова високо. Прехвърлям оградата и падам на другата страна със стенания. Хуквам към стаичката на пазача.
И там, в сянката, скрит от вятъра и прислонен до стената, стои мъж със затворени очи и скръстени на гърдите ръце.
Гледам го като луд. Втурвам се напред да го разпозная.
Не познавам този човек.
Той е стар, прекалено стар.
Застивам, вероятно от отчаяние.
Защото той повдига вежди. И очите му, обърнати към мен, ме карат да изкрещя:
— Тате!
Измъквам го от мястото, където пада слаба светлина от фенер върху полунощния сняг.
И все още чувам през целия заснежен град Гласът на Чарли, който ме моли: „Не бива! Махай се, махай се! Това е кошмар!“
Стърчащият пред мен мъж не ме познава.
Неговите странни, но познати очи се мятат към мен като птица, догонена от поривите на вятъра. В тях пише: „Кой ли пък е този?“
После от устните му се откъсва:
— …ом! …ом!
Не може да изговори „т“. Не може да произнесе името ми.
Като човек, застанал пред пропастта на страха, потръпва и се вкопчва в мен.
— …ом!
Държа го здраво да не падне.
Прегърнати, без да може да направи крачка сам, стърчим сред бушуващата виелица.
„Том, о, Том“ — повтаря със стон.
„Скъпи тате“ — повтарям аз мислено.
Напряга се, вероятно за пръв път вижда зад рамото ми безмълвните полета на смъртта и надгробните камъни. Въздъхва и крещи:
„Къде сме?!“
И макар лицето му да е старо, в мига, когато осъзнава, устните и клепачите потръпват, става още по-стар и промълвя:
„Не.“
Обръща се към мен, сякаш очаква отговор, някаква защита, която би могла да каже „не“ заедно с него. Но в очите ми има само една студена истина.
Гледаме към неясната пътечка от следи, която лъкатуши до неговия гроб.
Не, не, не! НЕ!
Сякаш се откъсват от устните му.
Но не може да произнесе „н“!
Отчаян и натрошен писък.
После още един въпрос на лицето му: „Зная това място. Но защо съм ТУК?!“
Стиска ръцете ми.
Бог ни е дарил с жестоки подаръци. Най-жестокият от тях е паметта.
Той си спомни. И някак се отпусна. Спомни си как трепереше тялото му, как сърцето му замря, как се открехна вратата към вечната нощ.
Държа го в ръцете си. В очите му се отразяват хаотични мисли. Вероятно си задава най-страшния въпрос: „КОЙ стори това с мен?“
Вдига очи, погледът му се впива в мен.
„Ти ли?“ — пита.
„Да — мисля си аз. — Искам тази нощ да си жив.“