Вечерта дивият човек, който се наричал Железният Ханс, дошъл, погледнал момчето и попитал:
— Какво е станало с кладенеца?
— Нищо, нищо — отвърнало момчето и държало ръката си зад гърба, да не види той позлатения пръст.
Но дивият човек рекъл:
— Топнало си един пръст във водата. Тоз път ще ти се размине така, но внимавай да не изпуснеш пак нещо в кладенеца.
Още в зори на другия ден седнало момчето до кладенеца и пазило. Пръстът пак го заболял и го го потъркало в главата си, но за беда един косъм паднал във водата. Извадило го то веднага, но и косъмът бил цял позлатен.
Дошъл Железният Ханс и вече знаел какво се било случило.
— Изпуснало си косъм в кладенеца — рекъл той. — Ще ти простя и този път, но ако се случи за трети път, то кладенецът ще се размъти и ти не ще можеш да останеш повече при мене.
Седнало на третия ден момчето до кладенеца и не мърдало пръста си, макар че усещало силна болка. Ала почнало да се отегчава и се загледало в отражението на лицето си във водата. И тъй като се навеждало все повече и повече, защото искало да види отблизко очите си, дългите му коси паднали от рамената във водата. Изправило се то веднага, но всичките му коси вече били позлатени и сияели като слънце. Можете да си представите колко се изплашило горкото момче! Извадило кърпичката си и я вързало около главата си, за да не види нищо дивият човек.
Ала когато дошъл, Железният Ханс знаел вече всичко и рекъл:
— Махни кърпата!
Разсипали се златните коси. Момчето как ли не се извинявало, но нищо не му помогнало.
— Ти не издържа изпитанието и не можеш да останеш повече тук. Тръгни по света да научиш какво е сиромашия. Но тъй като нямаш лошо сърце и аз ти мисля доброто, ще ти позволя едно: ако изпаднеш в беда, иди в гората и викни: „Железни Ханс!“ Аз ще дойда и ще ти помогна. Силата ми е голяма, по-голяма, отколкото можеш да си представиш, а злато и сребро имам в изобилие.
Напуснал царският син гората и тръгнал по утъпканите и неутъпкани пътища и вървял, вървял, докато накрая стигнал в един голям град. Потърсил работа, но не намерил, пък и не бил учил нищо, с което да може някак да се изхрани.
Отишъл най-сетне в двореца и попитал дали нямат някаква работа за него. Дворцовите прислужници не знаели какво може да върши, но им се понравил и му рекли да остане. После готвачът го взел на служба при себе си и рекъл, че може да носи дърва и вода и да мете пепелта.
Веднъж готвачът нямал никого другиго под ръка и му поръчал да занесе ястията на царската трапеза; но тъй като царският син не искал да видят златните му коси, не свалил шапката от главата си.
На царя никога не било се случвало подобно нещо, та рекъл:
— Когато носиш ястията на царската трапеза, трябва да си сваляш шапката.
— Не мога да я сваля, господарю, защото имам лош кел по главата отвърнал момъкът.
Тогава царят пратил да повикат готвача, нахокал го и го попитал как е можал да вземе на служба в готварницата такова момче. И заповядал веднага да го изгони.
Ала готвачът се съжалил и го разменил с градинарчето.
Сега царският син трябвало да сади цветя в градината и да ги полива, да върти мотиката и лопатата, да работи на студен вятър и в лошо време.
Веднъж през лятото работел сам в градината. Денят бил толкова горещ, че царският син си свалил шапката, за да се поразхлади. Но щом слънцето огряло косите му, те засияли така, че отразените лъчи заиграли в спалнята на царкинята и тя станала да види какво е това. Съгледала момчето и му подвикнала:
— Хей, момче, донеси ми китка цветя!
Сложил той бързо шапката на главата си, набрал полски цветя и ги вързал на китка. Като се качвал по стълбата, срещнал го градинарят и рекъл:
— Как можеш да носиш на царкинята китка от такива прости цветя? Набери веднага други, но подири най-хубавите и най-редките!
— О, не — отвърнало момчето, — дивите ухаят по-силно и ще й харесат повече.
Като влязъл в стаята, царкинята рекла:
— Свали си шапката, неприлично е да стоиш с шапка на главата пред мене!
Той пак отговорил:
— Не бива, защото главата ми е покрита с кел.
Протегнала тя тогава ръка, свалила шапката от главата му и златните коси се разсипали по рамената му — за радост на окото. Той понечил да побегне, но тя го хванала за ръката и му дала шепа жълтици.
Отишъл си той, но нехаел за жълтиците. Дал ги на градинаря и рекъл:
— Подарявам тия жълтици на децата ти да си играят с тях.
На другия ден царкинята пак му наредила да й донесе китка полски цветя и когато той дошъл, веднага посегнала да свали шапката му, но той я хванал здраво с две ръце. Дала му царкинята пак шепа жълтици, но той не искал да ги задържа за себе си, а ги дал на градинаря да си играят децата му.