- Изпитанието е на пръв поглед просто - рече Майстор Рокмапъл и поглади брадата си така, че да изглежда заплашително. - Трябва да се изкатерите по стълбата и да вземете топката. Кой би се пробвал пръв?
Няколко деца вдигнаха ръце.
Майстор Рокмапъл посочи Джаспър. Той се отправи към въжето с горда крачка, все едно това, че тръгва пръв, потвърждава колко е страхотен, а не че просто е махал истерично с ръка. Вместо да се покатери обаче, той погледна замислен към топката и потупа долната си устна.
- Готов ли си? - попита Майстор Рокмапъл и повдигна вежди. Някои от децата се изсмяха.
Джаспър, видимо подразнен от това, че му се смеят, макар да приема нещата толкова сериозно, скокна към висящата въжена стълба. Но всеки път, щом се покатереше, стълбата сякаш се удължаваше, така че му оставаше все по-голямо и по-голямо разстояние. Накрая се предаде и рухна на земята, обкръжен от безкрайно количество въже и дървени стъпала.
"Това бе забавно", помисли си Калъм.
- Хубаво - каза Майстор Рокмапъл, - кой е следващият?
- Нека опитам отново - процеди Джаспър. Прозвуча, все едно мрънка. - Вече знам как да го направя.
- Много кандидати чакат реда си - отвърна Майстор Рокмапъл. Изглеждаше много доволен от себе си.
- Не е честно! Някой ще се сети как трябва и след това всички ще последват примера му. Наказан съм затова, че опитах пръв.
- На мен ми се стори, че сам поиска да бъдеш пръв, но добре, Джаспър. След като останалите приключат, може да се пробваш отново.
По начина, по който получи втори шанс, Кал се досети, че бащата на Джаспър е важен човек.
Повечето деца не се справиха много добре. Някои стигнаха до средата, преди да се плъзнат обратно надолу. Други дори не успяха да се отлепят от земята. Селия стигна най-високо, преди хватката й да отслабне и тя да падне на предпазния мек под. Цветето в косата й се измачка леко. Не искаше да показва, че е ядосана, но Кал се досети за това от начина, по който се мъчеше да нагласи цветето обратно.
- Аарън Стюарт - погледна към листа Майстор Рокмапъл.
Аарън застана пред въжената стълба и размърда пръсти, все едно се готви да стреля с топка в баскетболния кош. Изглеждаше самоуверен и спокоен. Кал усети познатата завист, която изпитваше всеки път, когато другите деца играеха баскетбол, но успя да я потисне. Отборните игри бяха недостъпни за Кал. Шансът да се изложи, бе прекалено голям дори да го пуснеха да играе. Деца като Аарън никога не трябваше да се тревожат за такива неща.
Аарън тръгна нагоре по въжената стълба и увисна на нея. Катереше се бързо, а краката и ръцете му се движеха в синхрон. Бе толкова бърз, че въжената стълба не смогваше да се разтегли достатъчно.
Изкачваше се все по-нависоко и по-нависоко. Калъм затаи дъх и осъзна, че всички около него също са притихнали. Аарън, ухилен като маниак, стигна върха, удари топката с опакото на ръката си, като я събори, а след това се спусна надолу по стълбата и се приземи на краката си като гимнастик. Някои от децата изръкопляскаха. Дори Джаспър изглежда се радваше за него, защото отиде и го потупа по гърба.
- Много добре - каза Майстор Рокмапъл, както и на всички други. Калъм реши, че сърдитият стар маг се е ядосал, задето някой е успял да победи в нелепата му игра.
- Калъм Хънт - каза магът.
Калъм пристъпи напред и съжали, че не си е донесъл медицинската бележка.
- Не мога.
- Защо? - погледна го отвисоко Майстор Рокмапъл.
„Стига де. Не ме ли виждаш".
Кал вдигна глава и загледа предизвикателно мага.
- Ами заради крака. Не мога да правя упражнения по гимнастика.
- Недей тогава - сви рамене магът.
Кал се опита да потисне яростта си. Можеше да види как го гледат останалите деца - някои с раздразнение, други с жал. Най-лошото бе, че обикновено би се пробвал пръв да направи нещо по физическо. Сега искаше да се провали по своя воля.
- Това не е извинение - каза той. - Счупили са ми крака, когато съм бил бебе. Имам десет операции и в резултат на това шейсет железни пирона, които го придържат цял. Трябва ли да показвам и белезите си?
Кал отчаяно се надяваше, че Майстор Рокмапъл ще каже „не". Левият му крак бе мозайка от червени белези и грозни шевове. Не даваше на никого да го види, никога не носеше къси панталони, не и след като разбра защо непознатите заглеждат крака му. Не знаеше защо се обяснява. Просто беше ядосан и бе забравил къде се намира.
Майстор Рокмапъл, който държеше свирката в една ръка, я завъртя замислено.
- Тези изпити не са толкова плитки - каза накрая той. - Поне се пробвай, Калъм. Ако не успееш, минаваме към следващия.
- Хубаво - вдигна ръце Кал. - Добре. Хубаво.