- Достатъчно, Джаспър - каза Майстор Рокмапъл, макар да не звучеше наистина ядосан. - Идвай.
Кал върна вниманието си към хартията, а Джаспър се изправи пред него. Децата наоколо гледаха листовете си и им се искаше да ги накарат да мръднат.
Стомахът на Кал се сви. Ами ако отнякъде духнеше вятър и вдигнеше хартията? Ами ако литнеше сама? Нямаше ли да му дадат точки за това?
„Стой мирна", скара се той мислено на хартията. „Не мърдай".
Представи си как държи хартията с разперени пръсти, така че да не може и да мръдне.
„Това е толкова глупаво", помисли си той. „Каква загуба на времето".
Но остана на мястото си съсредоточен. Този път не бе сам. Имаше и други деца, които не могат да помръднат листчетата си, включително Кайли.
- Калъм? - попита уморено Майстор Рокмапъл.
- Не мога - изправи рамене Калъм.
- Повярвайте му - обади се Джаспър. - Просто му пишете нула. Нека се разминем без виелица от режещи хартийки.
- Хубаво - каза магът. - Донесете си листчетата да ви поставя оценка. Нека почистим стаята за следващата група.
Кал облекчено посегна към хартията на бюрото си ... и замръзна. Той отчаяно се опита да я хване с краищата на пръстите си, но хартията бе потънала в дървото на чина и не можеше да я хване.
- Майстор Рокмапъл - извика той, - нещо не е наред с листчето ми.
- Залегнете! - обади се Джаспър, но никой не му обърна внимание. Всички гледаха към Кал. Майстор Рокмапъл отиде при него и загледа листчето. Беше се сляло с чина.
- Кой направи това? - извика Майстор Рокмапъл. Звучеше, сякаш е потресен. -Това ли ви е чувството за хумор?
Целият клас остана притихнал.
- Ти ли го направи? - обърна се Майстор Рокмапъл към Кал.
„Просто не исках да полети", помисли си отчаяно Кал, но не можеше да го каже.
- Не знам.
- А кой знае?
- Може листчето да е дефектно.
- Това е само едно листче! - развика се магът, след което овладя нервите си. -Хубаво тогава. Получаваш кръгла нула. Всъщност, не, ще влезеш в историята като първия кандидат, получил негативна оценка. Получаваш минус десет точки.
След това поклати глава.
- Радостно е, че с последното изпитание ще се бориш сам.
Когато то настъпи, Кал вече бе щастлив, че на всичко това му се вижда краят. Този път кандидатите стояха в коридор пред двойна врата и очакваха да бъдат извикани. Джаспър разговаряше с Аарън и от време на време така поглеждаше към Кал, все едно той бе обектът на дискусията.
Кал въздъхна. Това бе последното изпитание. Донякъде се отпусна при тази мисъл. Каквото и да направеше, нямаше как с едно изпитание да компенсира ужасния си резултат. След по-малко от час щеше да си ходи с баща си.
- Калъм Хънт - извика магьосница, която не се бе представила досега. Тя имаше огърлица, оформена като змия, и четеше имената на учениците от тефтер.
- Майстор Руфъс ви очаква.
Той се дръпна от стената и я последва през двойните врати. Стаята бе голяма, празна и мрачна, с дървен под, на който зад голяма дървена купа бе застанал един-единствен маг. Купата бе пълна с вода, а в центъра й гореше пламък, без да има свещ или фитил.
Кал се спря и се загледа. Усети сърбеж по тила. Днес бе видял много странни неща, но това бе първият път след илюзията с пещерата, когато наистина усети присъствието на магията.
- Знаеш ли, че за да придобият правилна стойка, хората някога ходели с книги на главите си? - попита магът. Гласът му бе нисък и мъркащ, като пукане на далечен огън. Той бе висок, тъмнокож мъж, с плешива като макадамова ядка глава. Той се изправи с едно движение и вдигна купата с мазолестите си пръсти.
Пламъкът не потръпна. Дори засия по-ярко.
- Това не са ли го правили момичетата? - попита Кал.
- Кое? - намръщи се Майстор Руфъс.
- Да ходят с книги на главите си.
Магът погледна Калъм така, че той се почувства, все едно е казал голяма глупост.
- Вземи купата - нареди той.
- Огънят ще угасне - възрази Кал.
- Това е изпитанието - отвърна Руфъс. - Да видим дали наистина ще стане така, или ще продължи да пламти.
Той подаде купата на Кал.
Досега никой от тестовете не бе минал според очакванията на Кал. Бе успял да се провали на всеки от тях, но понеже бе опитал или понеже не му бе писано да стане магьосник. В Майстор Руфъс имаше нещо, което го караше да се постарае, но това нямаше значение.