Кал се запита дали другите магове не се дразнят за това, че Майстор Руфъс избира най-добрите ученици. На тяхно място Кал би се подразнил.
Тъмните очи на Майстора минаха отново през аудиторията. Кал чувстваше нетърпението на останалите да чуят следващото име. Джаспър почти бе станал.
- Последният ми чирак е Калъм Хънт - каза Майстор Руфъс.
Сърцето на Кал слезе в петите му. Останалите кандидати ахнаха изумено и започнаха да си мърморят, докато гледаха резултатите на дъската и търсеха името на Кал. Намериха го на последно място, с отрицателен резултат.
Кал погледна към Майстор Руфъс. Майсторът отвърна на погледа му напълно спокоен. До него Аарън се бе усмихнал окуражително, докато Тамара изглеждаше напълно втрещена.
- Казах Калъм Хънт - повтори Майстор Руфъс. - Калъм Хънт, моля, заповядай.
Кал понечи да стане, но баща му го дръпна обратно на стола.
- Достатъчно, Руфъс - изправи се Алистър Хънт, - не го давам.
Майстор Руфъс ги погледна така, като че в залата нямаше абсолютно никого другиго.
- Стига, Алистър. Познаваш правилата не по-зле от мен. Трябва да обучим момчето.
От двете страни на скамейките се появиха магове в черни дрехи - точно толкова зловещи, колкото ги бе описал баща му, който не го пускаше. Изглеждаха готови за бой. Щом стигнаха реда на Кал, спряха в очакване на хода на Алистър.
Бащата на Кал отдавна се бе отказал от магията. Нямаше как да бъде във форма. Маговете щяха да го размажат.
- Спокойно, тате - обърна се той към баща си. - Ще отида и ще ме изключат. Няма да ме искат там. Ще се върна вкъщи и всичко ще е както преди...
- Не разбираш - каза бащата на Кал и го издърпа да стане с изкривените си като нокти на граблива птица пръсти. Всички в залата ги наблюдаваха. Това си бе съвсем очаквано. Баща му гледаше с изцъкления поглед на безумец.
- Хайде. Трябва да бягаме.
- Не мога да бягам - напомни той на баща си. Той обаче не го слушаше.
Алистър го задърпа през скамейките, като тръгна да ги прескача. Хората се отдръпваха или отскачаха от пътя му. Маговете по стълбите тръгнаха към тях. Кал закуцука зад него, като внимаваше само да не падне.
Но когато стъпиха на пода на хангара, Руфъс застана пред баща му.
- Достатъчно - рече Майсторът, - момчето остава.
Бащата на Кал спря рязко и прегърна Кал, което бе много странно. Той почти никога не го прегръщаше, а сега го стисна като боа. Кракът на Кал го болеше от бягството през скамейките. Опита се да погледне към баща си, но той не изпускаше Майстор Руфъс от очи.
- Не уби ли достатъчно хора от семейството ми? - попита той.
Майстор Руфъс снижи глас, така че хората на скамейките да не могат да ги чуят. Аарън и Тамара обаче можеха.
- Как можа да не го научиш на нищо? - попита той. - Един необучен маг е потенциална катастрофа, която може да убие страшно много хора. Може да погуби и самия себе си. Как може да ми задаваш такъв въпрос?
- Хубаво - отвърна баща му, - ще го обуча тогава. Ще го подготвя за Първата порта.
- Дванайсет години имаше тази възможност и не я използва. Съжалявам, Алистър. Не исках да става така.
- Погледни резултата му. Не бива да го класираш. Той не иска да се класира. Нали, Кал? Нали?
И да искаше, момчето нямаше сили да отговори.
- Пусни го, Алистър - отвърна Майстор Руфъс с натежал от скръб глас.
- Не - отвърна баща му, - той е едничкото ми дете. Имам права. Аз решавам какво ще е бъдещето му!
- Не - пресече го Руфъс, - не решаваш.
Бащата на Кал скочи назад, но закъсня. Кал усети как го хващат ръцете на непознати. Двама магове го измъкнаха от прегръдката на баща му, който изкрещя. Кал взе да рита, но това не помогна. Отведоха го при Аарън и Тамара, които изглеждаха ужасени.
Кал заби лакът в единия от маговете, който го бе хванал. Чу стон, а след това извиха ръката му зад гърба. Направи гримаса и се запита какво ли си мислят родителите по скамейките, които например смятат, че пращат децата си в училище за аеродинамика.
- Кал! - извика баща му, който се бореше с други двама магове. - Не ги слушай! Те не знаят какво правят! Не знаят нищо за теб!
Поведоха Алистър към изхода. Кал не можеше да повярва, че това се случва.
Внезапно нещо във въздуха проблесна. Не бе видял как баща му измъква нещо и го мята към него. То полетя много по-надалеч, отколкото бе възможно.
Кал не можеше да свали очи от кинжала, който приближаваше с острието към него.
Знаеше, че трябва да направи нещо.
Че трябва да се измъкне.
Но не можеше.
Чувстваше краката си като заковани за пода.
Острието спря на сантиметри от Кал. Аарън го хвана с такава лекота, все едно откъсваше ябълка от клоните на дърво.