- Какво пише от долната страна? - попита Тамара, като вдигна ножа и го изкриви на една страна. - Се-ми-ра-ми-да?
- Сигурен съм, че го произнасяш неправилно - обади се успелият да се изправи Кал.
- А пък аз съм сигурна, че не знаеш какво означава името - усмихна се Тамара.
На Кал не му бе хрумнало, че изписаната върху острието на ножа дума е името му. Не знаеше, че ножовете си имат имена. Макар крал Артур да носеше меча Екскалибур, а в ,Добит" Билбо Бегинс да размахваше Жилото.
- Трябва да я наричаш Мири, за по-кратко - каза Тамара и му подаде ножа обратно. - Хубав нож е. Добре направен.
Кал я погледна в лицето, за да види дали не му се подиграва, но изглеждаше сериозна. Явно уважаваше добре направените оръжия.
- Мири - повтори той, като обърна ножа в ръката си, така че светлината се отрази в острието му.
- Хайде, Тамара - каза Аарън и я дръпна за ръкава. - Да оставим Кал да се преоблече.
- Нямам униформа - призна си Кал.
- Имаш. Ей там е. - Тамара посочи в основата на кревата, преди Аарън да я издърпа от стаята. - Всички имаме. Сигурно са били донесени от въздушните елементали.
Тамара бе права. Някой бе сгънал униформа в точния размер на Кал върху завивката му, сложена до кожената му училищна чанта. Кога ли се бе случило това? Докато спи? Наистина ли не бе забелязал миналата нощ? Облече я внимателно, като първо я разтърси, за да провери дали няма копчета и остри части, които да го убодат. Материалът обаче бе мек, гладък и изключително удобен. Ботушите, които намери до кревата, бяха тежки и придържаха глезена на Кал в здрава хватка, като му помагаха да ходи. Единственият проблем бе, че нямаше къде да сложи Мири. Най-накрая уви ножа в стария си чорап и го постави на върха на ботуша си. След това метна кожената чанта през рамо и излезе в хола, където Майстор Руфъс ги чакаше със скръстени ръце.
- И тримата закъсняхте! - каза той. - Сутрешната аларма е, за да дойдете на закуска в Трапезарията. Не е личен будилник. Това да не се повтаря, иначе просто пропускате закуската.
- Но ние... - отвори уста Тамара и погледна към Кал. Майстор Руфъс я прикова с погледа си.
- Сега ще ми кажеш, че си била готова и си закъсняла заради някой друг, нали Тамара? Е, нека те просветля. Чираците имат отговорност един към друг. Провали ли се един, провалят се всички. Та какво щеше да казваш?
- Нищо, Майстор Руфъс - сведе глава Тамара. Плитките й се разлюляха.
Той кимна отсечено, отвори вратата и излезе в коридора. Те трябваше да го последват. Кал закуцука към вратата с надеждата, че пътят няма да е дълъг и че няма да загази отново преди закуска.
Внезапно Аарън се появи до него. Кал почти извика от изненада. Аарън имаше невероятната способност да изниква зад него като някакъв рус магнит. Той удари рамото на Кал и погледна надолу към ръката си. Кал проследи погледа му и видя, че нещо виси от пръстите му.
Гривната на Кал.
- Слагай я - прошепна Аарън, - преди Руфъс да те види. Трябва да я носиш постоянно.
Кал изпъшка, но взе гривната и я постави на китката си. Заприлича му на окова.
„Нормално", помисли си Кал. „Все пак съм затворник тук".
Трапезарията, както се надяваше Кал, не бе далеч. Не му изглеждаше различна от столовата в училище - говореха деца, тракаха съдове.
Трапезарията представляваше още една голяма пещера с големи колони, които приличаха на разтопен сладолед, превърнал се в камък. По скалата блестяха парчета слюда, а таванът на пещерата потъваше в сенките над главите им. Бе твърде рано сутринта, за да може Кал наистина да се впечатли. Той искаше да поспи още малко, да се престори, че вчерашният ден никога не се е случвал и че той продължава да бъде у дома с баща си, очаквайки автобусът да го отведе до нормалното му училище, където щеше да носи обикновени дрехи, да спи в обикновено легло и да яде обикновена храна.
А храната, която го очакваше в Трапезарията, определено не беше обикновена. В димящи котли от едната страна се предлагаше асортимент от странни храни -печени лилави грудки, толкова тъмни зеленчуци, че бяха почти почернели, размити лишеи и червена гъба на петна, голяма колкото пица и нарязана като пай. Деца в сини, зелени, бели, червени и сиви униформи, по които се съдеше за различния брой години на престоя им в Магистериума, се бяха наредили на опашка с издълбани дървени купи. Китките им блестяха в злато, сребро, мед и бронз, а по тях имаше и накачени най-различни камъни. Кал не знаеше какво означават, но му се сториха готини. Тамара вече изсипваше зеленчуци в купата си. Аарън обаче гледаше към храните със същия ужас, който изпитваше и Кал.