На всичко отгоре, татко му го принуди да върне плъха.
Той не одобряваше кражбите.
Според него единственото по-лошо нещо от тях бяха магиите.
Калъм се размърда неспокойно на неудобния стол в кабинета на директора. Чудеше се дали ще ходи на училище утре и дали ще липсва на някого, ако не отиде. Отново и отново си мислеше как да се провали на теста за маг - колкото се може по-убедително. Баща му бе описал подробно как да стане това.
„Нека умът ти бъде напълно празен. Или се съсредоточи върху нещо различно от това, което искат чудовищата. Или пък върху контролното на някой друг вместо върху своето."
Калъм се почеса по крака, който го болеше тази сутрин. Понякога си го наболваше. Колкото по-висок ставаше, толкова повече го болеше. Поне нямаше да има проблеми да се провали на физическата част от изпита за маг, каквато и да бе тя.
Можеше да чуе другите деца във физкултурния салон долу по коридора. Гуменките им скърцаха по лъскавия под, подвикваха си обиди. Искаше му се някога и той да може да поиграе. Не бе така бърз като другите деца и не можеше да пази равновесие, но пък енергията му бе неизчерпаема. Бе освободен от физическо възпитание заради крака си. Дори в началното училище всеки път, когато опиташе да се затича или да скочи, идваше някакъв учител и му обясняваше, че трябва да забави ход, преди да се е наранил. Ако продължеше с опитите го прибираха вътре.
Като че щеше да е голяма трагедия, ако се насинеше. Като че кракът му щеше да се изкриви още повече.
Кал въздъхна и погледна през стъклените врати на училището, където баща му скоро щеше да се появи. Той имаше кола, която не можеше да се пропусне -„Ролс Ройс Фантом" от 1937 година, боядисана в ярко сребристо. Никой в града нямаше подобна кола.
Бащата на Кал имаше магазин за антики на главната улица. Казваше се „Тогава и сега". Голямата му страст бе да намира стари и потрошени неща и да ги прави да изглеждат като нови. За да може да кара колата си, трябваше да я човърка всеки уикенд. Не стига това, но и непрекъснато караше Кал да я мие и да я маже с някакво автомобилно мазило за таратайки, което да я предпазва от ръжда.
Колата обаче си работеше перфектно... за разлика от Кал. Той погледна надолу към гуменките си. Обут в дънки като сега, не можеше да се разбере добре, че нещо с крака му не е наред. Когато обаче станеше да върви, това си проличаваше от ясно по-ясно. Бе претърпял серия операции още от бебе, бе посетил безброй терапевти. Нищо обаче не бе помогнало. Продължаваше да куцука, все едно е на борда на особено нестабилна лодка в бурно море и се опитва да запази равновесие.
Когато бе по-малък, имаше навика да се преструва на пират или опитен моряк с дървен крак, който потъва на кораба си след дълга битка с оръдия. Правеше се на пират, на нинджа, на каубой, дори на изследовател на чужди планети.
Но никога на магьосник.
Никога.
Чу ръмженето на двигател и понечи да се изправи на крака, но след това отново се стовари на дивана си подразнен. Не бе баща му, а някаква обикновена червена кола „Тойота". След малко се появи Кайли Майлс, една от ученичките в неговия клас. Тя мина покрай него, придружена от учител.
- Успех с балета! - каза й госпожа Кемал, след което се обърна към стаята си.
- Благодаря! - отвърна Кайли и погледна някак особено Кал, все едно го преценява.
Кайли никога не поглеждаше Кал. Това бе една от особеностите й, заедно с бляскавата руса коса и раницата с нарисуван еднорог. Когато бяха в едно и също помещение, погледът й минаваше покрай него, все едно е невидим.
Още по-странно бе, когато понечи да му махне, след което се отправи към тойотата. Успя да види родителите й на предните седалки. Изглеждаха нервни.
Не можеше да отива на същото място, нали? Не и на Железния Изпит. Но ако...
Той стана от стола. Ако вървеше натам, бе редно някой да я предупреди.
„Много деца се мислят за специални", казваше бащата на Кал, без да прикрива отвращението в гласа си. „Техните родители мислят същото. Особено в семейства с магически дарби от поколения наред. В някои родове, в които магията е умряла, те се надяват на дете вълшебник, което да върне силите им. Но най-зле е положението за децата без вълшебници в семейството. Те си мислят, че ще е като на филм. Пък то не е."
В този миг бащата на Кал спря на бордюра пред училището с жалко проскърцване на спирачките. Така Кайли изчезна от погледа на Кал. Кал закуцука към вратата, но докато стигне до ролса, тойотата на семейство Майлс вече изчезваше иззад завоя.
Значи нямаше да може да я предупреди.
- Кал! - баща му бе излязъл от колата и се подпираше на вратата от другата страна. Косата му - рошава и тъмна като на Кал - просребряваше по слепоочията. Бе облякъл спортно яке с кожени лакти въпреки жегата. Кал често си мислеше, че баща му изглежда като Шерлок Холмс от стария сериал на ВВС. Понякога хората се изненадваха, че той не говори с британски акцент.