- Алекс Страйк прави филмите - прегърна коленете си Селия, загледана в екрана, - сигурно го познаваш.
- Че откъде мога да го познавам?
- Той е ученик в Бронзовата година. Един от най-добрите. Понякога помага на Майстор Руфъс.
В гласа й прозвуча възхищение. Кал погледна през рамо. В сенките зад редовете гъби имаше по-висок стол. Високото кестеняво момче, за което бе сметнал, че продава сандвичи, стоеше на него, загледано в екрана отпред. Пръстите му се движеха напред-назад, все едно е кукловод. Докато ги движеше, сенките на екрана се размърдваха.
„Това е яко", обади се един предателски глас в главата на Кал. „И аз искам да правя така".
Но той потисна гласа. Минеше ли Първата порта на Магията, щеше да напусне. Никога нямаше да изчака Медната, Бронзовата или която и да е било година след тази.
Когато филмът свърши - Кал бе сигурен, че Дарт Вейдър не е танцувал с Евоките на финала на „Междузвездни войни", но пък бе гледал филма само веднъж, - всички изръкопляскаха. Алекс приглади косата си назад и се ухили, след което кимна на зяпналия го Кал.
Всички се пръснаха в стаята, за да се забавляват с други игри. Кал помисли, че това е нещо като аркада, но без надзор. Имаше горещ басейн с вода, който бълбукаше в различни цветове. Някои от по-големите ученици, сред които сестрата на Тамара и Алекс, заплуваха вътре, като се забавляваха със създаването на малки водовъртежи по повърхността.
Кал потопи краката си за малко и се почувства по-добре след цялото ходене през деня, след което се присъедини към Дрю и Раф да хранят прилепите, които седяха на раменете им и щастливо хрупаха парчета плодове. Дрю не спираше да се смее, докато меките криле на прилепите галеха бузата му. По-късно Кал отиде при Кай и Гуенда, за да играе на странна игра, в която се целеха с топка син пламък. Въпросната се оказа студена, когато го удари в гърдите. По сивата му униформа останаха ледени кристали, но той не възрази. Галерията бе толкова забавна, че той забрави за Майстор Руфъс, баща си, запечатването на магията и дори за това, че Аарън и Тамара го мразят.
„Трудно ли ще бъде да се откажа от това", запита се той и си представи, че е маг, който си играе в потоците и създава филми от нищото. Но после се сети как баща му седи сам в кухнята и се почувства ужасно. Когато Дрю, Селия и Аарън решиха да тръгват към стаите, той се присъедини към тях. Ако останеше до по-късно, щеше да си е недоспал на сутринта, а и не бе сигурен, че ще намери пътя без тях. Докато се връщаха, за пръв път от много дни Кал се почувства спокоен.
- Къде е Тамара? - попита Селия, докато вървяха.
Кал я бе видял да говори със сестра си, когато се канеха да тръгват, но Аарън го изпревари.
- Спореше със сестра си?
- За какво? - изненада се Кал.
- Според Кимия Тамара не трябва да си губи времето в Галерията по време на Желязната година, а да учи.
Кал се намръщи. Винаги бе искал брат или сестра, но внезапно осъзна, че не му трябват.
- Какъв е този шум? - напрегна се Аарън зад него.
- Идва от Портата за Мисиите - отвърна Селия. Изглеждаше разтревожена. След миг Кал също го чу - трополенето на ботуши по камъка и ехото на гласове, отекващо в каменните стени. Някой викаше за помощ!
Аарън хукна по коридора, водещ към Портата. Останалите се поколебаха, преди да го последват, а Дрю изостана толкова много, че се изравни с куцукащия Кал. Коридорът се изпълни с хора, които профучаха покрай тях и едва не събориха Кал. Някой го хвана за ръката и той се намери дръпнат до стената.
Аарън. Аарън се бе залепил до стената и гледаше, свил устни, докато група по-големи деца - някои от тях със сребърни гривни, а други със златни - не се появиха в коридора. Някои бяха носени на саморъчни носилки, направени от клони. Едното от момчетата бе подпирано от още двама чираци. Цялата му униформа изглеждаше изгоряла, а кожата под нея бе червена и на мехурчета. Всички имаха следи от изгаряния по дрехите и сажди по лицата. Повечето кървяха.
Дрю изглеждаше, сякаш ще се разплаче.
Кал чу как Селия, която се бе притиснала в стената до Аарън, прошепва нещо за огнени елементали. Кал видя едно момче на носилка, което се гърчеше в агония. Ръкавът на униформата му бе изгорял, а ръката му блестеше отвътре като жарава.
„Огънят гори", помисли си Кал.
- Хей, Железните години! Не ви е мястото тук! - намръщи се Майстор Норт и се отдели от групата на ранените. Кал не бе сигурен как ги е забелязал и какво търси тук.
Но всички го разбраха.
И се разбягаха.
ГЛАВА ДЕВЕТА
Следващият ден им донесе още пясък и още умора. Онази нощ в Трапезарията Кал се отпусна на масата пред чиния лишеи и купчина сладки, които блестяха на кристални блокчета. Селия отхапа и се чу звук като от натрошено стъкло.