- Хей - каза Кал и застана неловко на прага. Не знаеше дали не трябва да си излезе.
- Благодаря ви за... просто благодаря.
Тамара го погледна и подсмръкна.
- Ще влезеш ли, или ще си стоиш там?
Кал прецени, че ще бъде още по-неловко, ако остане в коридора, затова затвори вратата зад себе си и тръгна към стаята си.
- Кал, чакай - каза Тамара.
Той се обърна към нея и Аарън, който стоеше в края на дивана и гледаше нервно ту към него, ту към Тамара. Тъмната коса на Тамара все още бе перфектна, но лицето й бе леко подпухнало, като че е плакала. Очите на Аарън бяха пълни с безпокойство.
- Това с пясъка е по моя вина - каза Тамара. - Съжалявам, че те забърках в това и предложих нещо толкова опасно на първо време. И за това, че не казах нищо по-рано.
- Аз ви накарах да измислите нещо - сви рамене Кал, - вината не е ваша.
- Но аз мислех, че ми се сърдиш! - погледна го тя особено.
- Ами да - кимна Аарън. - Решихме, че си ни сърдит. Не ни проговори цели три седмици.
- Не, не - отвърна Кал, - вие не ми казахте нищо три седмици. Мислех, че вие се сърдите!
- Че за какво? - ококори зелените си очи Аарън. - Ти загази с Руфъс, не ние. Ти не каза нищо, а можеше.
- Аз трябваше да постъпя по-умно - каза Тамара и стисна чашата си толкова силно, че кокалчетата й побеляха. - Вие двамата не знаете нищо за магията, Магистериума и елементите. Но аз... сестра ми...
- Кимия? - попита озадачен Кал. Кракът го болеше. Той седна на масичката за кафе и потърка коляното си през панталона на униформата.
- Имах и друга сестра - прошепна Тамара.
- Какво е станало с нея? - попита Аарън също шепнешком.
- Нещо лошо - отвърна Тамара, - тя се превърна в онези неща, за които ви говорих. Човешки елементал. Има велики магове, които могат да плуват в земята или да правят каменни кинжали, които се изстрелват от стените. Да призовават мълнии и огромни водовъртежи. Тя искаше да е един от великите, затова пое прекалено много магия и потъна в нея.
Тамара поклати глава. Кал се запита какво ли вижда, докато им разказва това.
- Най-лошото е колко горд бе татко, докато тя се справяше. Казваше на мен и Кимия, че трябва да се стараем повече, да бъдем като нея. Сега с мама изобщо не говорят за нея. Дори не споменават името й.
- Как се казваше? - попита Кал.
- Раван - погледна го изненадана Тамара.
Ръката на Аарън застина във въздуха за миг, все едно искаше да потупа Тамара по рамото, но не знаеше дали може.
- Няма да свършиш като нея - обеща той, - не се безпокой.
Но тя поклати глава.
- Казвах си, че ще бъда като татко и сестра ми. Казвах си, че няма да рискувам. Исках да покажа, че мога да бъда най-добрата, без да прекалявам. Но постепенно започнах. Дори научих и вас да го правите.
- Не говори така - отвърна Аарън, - днес показа само едно.
- Какво? - подсмръкна Тамара.
- Че Джаспър изглежда по-добре, когато има пудинг в косата? - предположи Кал.
- Не това исках да кажа - завъртя очи Аарън, - макар да ми се ще да го бях видял.
- Беше велико - ухили се Кал.
- Тамара, ти доказа, че те е грижа за приятелите ти. И нас ни е грижа за теб и ще направим така, че да не прекаляваме.
Той погледна към Кал.
- Нали?
- Аха - отвърна Кал, загледан във върха на ботуша си. Не бе сигурен, че е точният човек за такава задача.
- Тамара?
Тя обърса крайчеца на окото си с ръкав.
- Какво?
Той не посмя да я погледне, тъй като се бе изчервил чак до ушите.
- Никой не ме е защитавал така, както вие двамата тази вечер.
- Ти каза нещо мило за нас? - попита Тамара. - Да не ти е лошо?
- Не знам - отвърна Кал, - май трябва да си легна.
Но не си легна.
А говори с приятелите си почти цяла нощ.
ГЛАВА ДЕСЕТА
В края на първия месец Кал вече не се вълнуваше дали ще бъде смазан от другите чираци в предстоящото изпитание. Бе му достатъчно да излезе от Стаята на Пясъка и Скуката. Равнодушно седеше в триъгълника около тъмните, светли и още по-тъмни песъчинки, които подреждаха последния милион години. Аарън се опитваше да завърже разговор, но Тамара и Кал бяха прекалено уморени, за да отвърнат с нещо повече от сумтене. Понякога обаче се споглеждаха и се усмихваха един на друг като истински приятели. Уморени, но истински.
По обяд вратата се отвори, но този път не влезе Алекс Страйк. Дойде лично Майстор Руфъс, който носеше в ръката си нещо, напомнящо огромна дървена кутия с тромпет, излизащ от нея. От другата страна имаше чанта с някакви шарени предмети.
- Работете си, деца - каза той и остави кутията на най-близкия камък.
- Какво е това? - прошепна Аарън на Кал, докато гледаше към предмета.