Кал вдигна ръка. Почувства как около него избухва гореща вълна. Камъни и скали изригнаха от земята и блъснаха гърдите на уивърна.
Звярът полетя назад и се удари в стената на пещерата, след което падна на земята. Кал премигна и се изправи бавно на крака. А след това се огледа.
Ох, помисли си той, като видя разрухата около себе си. Пламтяха пожари, а децата се въртяха във въздуха, загубили концентрация и подхвърляни от собствената си магия. Най-после разбра защо бяха тренирали толкова дълго с пясъка. Магията му се получаваше автоматично. Знаеше как да се концентрира.
Уивърнът му се изправяше, но Кал вече бе готов. Той се съсредоточи и размаха ръка. Три сталактита се отскубнаха и приковаха уивърна към земята за крилете.
- Ха! - каза Кал.
Звярът изграчи и Кал отстъпи назад. Знаеше, че няма да може да избегне издиханията на чудовището...
- Дай ми Мири! - извика Тамара, която изникна от сенките. - Бързо!
Кал изтегли ножа и го подхвърли към нея. Устата на уивърна се разтвори и от нея започна да излиза пушек. С две бързи крачки Тамара мина покрай пушека и понечи да удари уивърна в окото. Точно преди да удари, чудовището изчезна в облак син пушек и се разпадна в елемента си с гневен писък.
Тамара полетя напред.
Кал я хвана за крака. Бе малко като да държиш балон, понеже тя продължи да се носи във въздуха. Въпреки това му се усмихна. Бе цялата покрита с камъни и пясък, а косата й бе разрошена и падаше по лицето й.
- Виж - махна тя с Мири. Кал се обърна, за да види как Аарън, вече освободен от ледената хватка, изпраща порой малки скали към уивърна. Селия, застанала на един корниз, целеше с още камъни. Във въздуха те се превърнаха в огромна скала, която разпръсна съществото с един удар, преди да се разбие в далечната стена.
- Остава само един - изпъшка Кал.
- Не - ухили се Тамара, - аз свалих двама. Макар ти да ми помогна малко с втория.
- Дали да не взема да те пусна? - подръпна я за крака Кал.
- Добре де, помогна много! - разсмя се Тамара, а стаята избухна във взрив от аплодисменти. Майсторите ръкопляскаха и гледаха към него - осъзна Кал, а също и към Тамара, Аарън и Селия. Аарън дишаше тежко и гледаше към мястото, в което уивърнът бе изчезнал, сякаш не вярваше, че е метнал тази скала. Кал знаеше как се чувства.
- Юпии! - размаха ръце Тамара, докато отскачаше. След миг, когато чираците, полетели до тавана, бавно започнаха да падат, Кал пусна глезена на Тамара, за да й позволи да стъпи на краката си. Тя му върна Мири, докато другите чираци се приземиха, някои от тях със смях, а други като Джаспър - мрачни и притихнали.
Сред цялата врява Тамара и Кал си проправиха път към Аарън. Хората ги поздравяваха и ги тупаха по гърба. Кал винаги бе мислил, че такова е чувството, когато печелиш мач по баскетбол, макар никога да не бе печелил. Дори не бе играл.
- Кал - каза някой зад гърба му. Обърна се и видя ухиления Алекс.
- Бях сигурен във вас - каза той.
- Защо? - премигна Кал. Не бе като да са си говорили много.
- Защото сте като мен. Сигурен съм.
- Да бе - отвърна Кал. Това бе нелепо. Алекс бе сред тези, които на друго място биха бутали Кал в локвите. Магистериумът бе различен, но не можеше да е чак толкова различен.
- Пък и аз не направих почти нищо - продължи Кал. - Стоях си, докато загрея, че трябва да бягам, а после, че не мога да го направя.
Видя как Майстор Руфъс минава през тълпата, за да дойде при чираците си. Бе се усмихнал леко, което за него си беше равносилно да прави цигански колела.
- Няма нужда да бягаш - ухили се Алекс, - тук ще те научат как да се биеш. Повярвай ми, ще станеш много добър.
Кал, Тамара и Аарън се върнаха в стаите си с чувството, че за пръв път, откакто бяха стъпили в Магистериума, нещата започват да се нареждат. Бяха се справили по-добре от останалите чираци и всички го знаеха. А най-хубавото бе, че Майстор Руфъс им е взел пица. Истинска пица в картонена кутия, с разтопено сирене и глазура, която не бе от лишеи, гъби или други странни подземни израстъци. Хапнаха в хола и на шега се сборичкаха за това кой ще изяде най-много. Спечели Тамара, защото ядеше най-бързо. Пръстите на Кал бяха леко мазни, когато отвори вратата към спалнята си. Преситен с пица и газирани напитки, той се чувстваше по-добре от всякога.
Но това се промени, когато видя какво има на леглото му. Това бе колет. Картонен, запечатан колет, върху който името на Кал бе изписано с паешкия, неповторим почерк на баща му.
КАЛЪМ ХЪНТ.
МАГИСТЕРИУМЪТ,
ЛЪРИ, ВИРДЖИНИЯ
За миг Кал остана загледан в колета. След това го приближи бавно и го докосна, като прокара пръсти през опаковащите ленти. Баща му винаги ги използваше, за да запечатва колетите и за да пренася нещо извън града. Бе невъзможно да се отворят.