Кал извади Мири от колана си. Острието на ножа разкъса картона, сякаш е от хартия. Отвътре изпаднаха дънките на Кал, жилетки и ризи, пакети желирани бонбони, будилник и бройка от „Тримата мускетари", която Кал бе чел с баща си.
Когато Кал взе книгата, от нея изпадна бележка. Той я вдигна и прочете:
Калъм,
знам, че станалото не е по твоя вина. Обичам те и съжалявам за случилото се. Горе главата в училище!
С обич
Бе се подписал с пълното си име, като че Кал е далечен познат. Хванал писмото в една ръка, Кал се отпусна на кревата си.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Кал не спа добре тази нощ. Бе уморен от битката, а умът му не спираше да си припомня отново и отново думите на баща му в опит да разгадае какво е искал да каже. Освен това Кал бе изял всички желирани бонбони и се чувстваше, сякаш ще отскочи от покрива на пещерата и без издиханията на уивърна. Ако баща му беше изпратил и скейтборда (Кал съжаляваше, че не го е направил), щеше да се плъзга по стените с него.
Баща му бе написал, че не е ядосан, и наистина не звучеше така от писмото. Звучеше обаче тъжен. Може би студен. Далечен.
Вероятно се тревожеше, че маговете могат да откраднат писмото на Кал и да го прочетат. Може би се боеше да напише нещо лично. Нямаше да преувеличи, ако кажеше, че понякога баща му ставаше параноичен, особено когато идваше реч за маговете.
Само ако можеше да се свърже с него! Искаше да го увери, че се справя добре и никой освен него не е отварял колета. А и Магистериумът не му се виждаше толкова лош. Дори бе забавен. Просто нямаше телефони.
Кал веднага се сети за малкото торнадо върху бюрото на Майстор Руфъс. Ако трябваше да изчака да научи как се управляват лодки, за да стигне там, можеше да си чака още дълго. Бе доказал по време на теста, че може да адаптира магията си към различни ситуации. Вероятно щеше да успее и сега.
След толкова време, изкарано с две униформи, бе невероятно, че има избор. Част от него искаше да си ги сложи всичките и да се заклатушка из Магистериума като пингвин.
Накрая се спря на чифт черни дънки и черна риза с избледняло лого на „Лед
Цепелин" - дрехи, които му се сториха подходящи за промъкване. Накрая прибра и Мири в една дупка на колана си и се измъкна от притъмнялата стая.
Огледа се и внезапно разбра колко много от неговите и от нещата на Тамара има наоколо. Бе оставил тетрадката си на бюрото, чантата си на дивана, един от чорапите си на пода до чиния с кристални сладки, от които една бе нахапана. Тамара бе още по-неподредена. Носеше книги от дома си, връзки за коса, висящи обеци, химикалки с пера и верижки за ръка. Но от Аарън нямаше нищо. Малкото, което носеше, бе в стаята му, която винаги бе много чиста. Леглото му бе подредено така, все едно учи във военно училище.
Можеше да чуе равномерното дишане на Тамара и Аарън от стаите им. За миг се запита дали не трябва отново да си легне. Не познаваше тунелите много добре и си спомняше предупрежденията за това как може да се загуби. Не трябваше да излизат от стаите си късно без разрешението на Майстора. Рискуваше да загази.
Пое си дълбоко въздух и прогони всички съмнения от ума си. Знаеше пътя към кабинета на Майстор Руфъс. Бе ходил там денем. Трябваше само да измисли как да се оправи с лодките.
Коридорът пред общата стая бе осветен от слабото сияние на скалите и бе потънал в странна, злокобна тишина. Тя бе нарушавана само от далечните капки, падащи от сталактит към сталагмит.
- Ами хайде - промърмори Кал, - жребият е хвърлен.
Слезе надолу по пътеката, за която знаеше, че води към реката. Тихите му стъпки сякаш заглъхнаха в мрака.
Залата до реката бе дори по-слабо осветена от коридора. Водата бе тъмна и потънала в сенки. Кал внимателно си проправи път през каменистата пътека към мястото, където лодките бяха вързани на брега. Опита се да остане изправен, но болният му крак поддаде. Затова трябваше да допълзи на колене до лодката.
Част от лекцията на Майстор Рокмапъл бе включвала и елементалите, които можеха да се намерят във водата. Според него те можеха лесно да бъдат подчинени от маг. Единственият проблем бе, че Майстор Рокмапъл бе говорил за теорията, без да обяснява практиката. Кал нямаше представа какво всъщност трябва да направи.
Лодката се наклони под коленете му. Той изимитира Майстор Руфъс, като доближи ръба и прошепна: