- Не съм мислил, че ще си лош маг, Кал.
Баща му се изправи и сякаш приближи към мястото, където бе застанал Кал. Имаше странно изражение на лицето, все едно се готви за нещо трудно.
- Къде си? Някой знае ли, че говориш с мен?
Кал поклати глава.
- Ами не. Аз съм в кабинета на Майстор Руфъс. Ползвам малкото му торнадо.
- Торнадо? - намръщи се неразбиращо баща му, след което въздъхна. - Няма значение. Радвам се, че имаме възможност да поговорим. Маговете не са това, което изглеждат. Магията, на която те учат, е опасна. Колкото повече научаваш за техния свят, толкова повече ще те увлича в старите му вражди и опасни изкушения. Колкото и да ти е забавно...
Баща му изрече думата, сякаш е отровна.
- ... и каквито и приятели да имаш, не забравяй, че този живот не е за теб. Трябва да се махнеш оттам, колкото се може по-скоро.
- Искаш да избягам?
- Ще е най-добре за всички - отвърна Алистър. Звучеше искрен.
- Ами ако реша да остана? - попита Кал. - Ами ако съм щастлив в Магистериума? Ще ме приемеш ли у дома тогава?
Настъпи тишина. Въпросът му увисна във въздуха между тях. Дори да станеше магьосник, искаше да си остане синът на Алистър.
- Аз... не... - баща му си пое дълбоко въздух.
- Знам, че мразиш Магистериума заради смъртта на мама в Студеното клане -каза бързо Кал. Опита се да изговори думите, преди да е изгубил смелост.
- Какво? - ококори се Алистър. Изглеждаше ядосан... но и уплашен.
- Разбирам защо не си ми казал. Не се сърдя. Но това е война. Сега има Примирие. Нищо няма да ми се случи...
- Кал! - излая Алистър пребледнял. - Не може да останеш в това училище. Дори не разбираш колко е опасно. Трябва да ме послушаш. Дори не знаеш какъв си...всъщност!
- Аз... - Кал бе прекъснат от някакъв шум зад себе си. Завъртя се и видя, че гущерът някак е успял да събори клетката от работилницата. Бе паднал на пода, покрит с писма и с останките от единия модел на Руфъс. Отвътре елементалът мърмореше странни думи като Сплерг! и Гелфрефрен!
Кал се обърна към торнадото, но бе твърде късно. Концентрацията му се бе загубила. Баща му бе изчезнал, а последните му думи увиснаха във въздуха.
Дори не знаеш какъв си...
- Глупав гущер! - извика Кал и ритна едно от крачетата на масата. Още писма паднаха на пода.
Елементалът бе притихнал. Кал се отпусна на стола на Руфъс и се хвана с две ръце за главата. Какво бе искал да каже баща му?
Дори не знаеш какъв си...
Кал потрепера.
- Пусни ме - повтори гущерът.
- Не! - извика Кал, доволен, че има на кого да излее яда си. - Няма да те пусна! Спри да настояваш!
Гущерът го гледаше от клетката с кръглите си очи. Кал коленичи и започна да събира писмата и частите от модела. Докато посягаше надолу, пръстите на Кал се затвориха около малкия плик, който явно бе паднал от масата. Той понечи да го остави, когато забеляза паешкия почерк на баща си. Писмото бе адресирано до Уилям Руфъс.
„Ох", помисли си Кал. „Писмо от татко. Това не е на добре."
Трябваше ли да го отвори? Последното нещо, от което имаше нужда, бе баща му да говори безумия на Майстор Руфъс и да иска да върнат Кал вкъщи. Кал и без това бе загазил, затова реши, че няма да загази повече, ако отвори писмото.
Разкъса плика с острата страна на едно зъбно колелце и разгъна бележка, подобна на тази, която бе получил. На нея пишеше:
Руфъс,
ако някога си ми вярвал и помниш трагедията, която преживяхме като учител и ученик, те моля да запечаташ магията на Калъм преди края на годината.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
За един дълъг миг Кал бе толкова ядосан, че искаше да счупи нещо. В същото време очите му горяха, като че ще се разплаче.
Опита се да сдържи яда си и извади предмета, който бе мушнат в плика под писмото на баща му. Това бе гривната на по-голям ученик от Сребърната година, поръсена с пет камъка - червен, зелен, син, бял и един толкова черен, колкото бяха мрачните води, минаващи под пещерите. Той се загледа в него. Дали това не бе гривната на баща му от времето, което бе прекарал в Магистериума? И защо Алистър я бе пратил на Руфъс?
„Едно нещо е сигурно", помисли си Кал. „Майстор Руфъс никога няма да получи това съобщение. Той прибра писмото и плика в джоба си и закопча гривната на китката си. Бе му прекалено голяма, затова я сложи по-високо на ръката си, над своята, и пусна ръкава си върху нея.
- Крадеш - отбеляза гущерът. Пламъците по гърба му все още горяха в синьо, примесено със зеленикаво и жълто. Огънят караше сенките да танцуват по стените.