Уорън посочи напред и Кал се спъна в купчина камъни, като събори няколко от тях.
Коридорите вече бяха по-големи и нашарени с блестящи линии, които дразнеха ума на Кал, все едно са азбука, която не владее. Минаха покрай пещера, пълна със странни подземни растения - големи червени папрати, стоящи неподвижни в блестящи езерца, дълги колонии лишеи, които се спускаха от тавана и докосваха раменете на Кал. Погледна нагоре и му се стори, че видя чифт блестящи очи, които се скриха в мрака.
- Уорън?
- Насам, насам - подкани го гущерът и изплези език към арката в края на залата. Някой бе написал на върха й думите:
„Мислите са свободни и непокорни"
Отвъд арката блестеше странна светлина. Кал тръгна към нея. Любопитството го надви. Сиянието бе златисто като от огън, макар че не му стана по-топло, когато мина от другата страна. Озова се в друга огромна зала, в пещера, която сякаш се спускаше надолу по криволичещ път. По стените на стаята имаше наредени рафтове с хиляди и хиляди книги, повечето от които с пожълтели страници и вехти подвързии.
Кал бе намерил Библиотеката.
А в нея имаше и други хора. Можеше да чуе ехото от разговорите им. Други Майстори? Не. Той видя Джаспър на три полици от него. Бе облечен в сивата си униформа, а до него бе Селия. Според Кал бе много късно. Той не можеше да разбере защо не са по стаите си.
Джаспър бе отворил една книга на каменната маса, протегнал ръка пред себе си. Отново и отново разперваше длан, стиснал зъби и очи. Кал се притесни, че главата му ще експлодира от опита да призове магията. Пак и пак измежду пръстите му проблясваше искра или започваше да дими, но нищо повече. Джаспър изглеждаше, сякаш ще се разкрещи от гняв и безпомощност.
Селия вървеше напред-назад от другата страна на масата.
- Обеща, че ако ти помогна, и ти ще ми помогнеш. Обаче вече е почти два сутринта, а ти още не си ми помогнал с нищо.
- Още си ми длъжница! - изкрещя Джаспър.
- Хубаво - тежко въздъхна Селия и седна на един каменен стол, - опитай отново.
- Не греша - прошепна тихо Джаспър, - не мога да греша. Аз съм най-добрият. Най-силният Железен маг в Магистериума. По-добър от Тамара. По-добър от Аарън. По-добър от Калъм. По-добър от всички.
Кал не бе убеден, че може да бъде поставян в този списък, но се поласка от това, че Джаспър наистина се безпокои дали не е по-слаб от него. От друга страна се разочарова да завари Селия до него.
Уорън се размърда в клетката си. Кал се обърна, за да види какво го е подразнило.
Гущерът се взираше в картината на мъж с огромни очи и с червени и оранжеви спирали в тях. „Обсебен от Хаоса", помисли си Кал. Потръпна от изображението в рамката и от още някакво чувство в себе си, което не можеше да разгадае, като че е гладен или жаден, или пък нещо го сърби.
- Кой е там? - вдигна очи Джаспър и прикри лицето си с ръка.
- Аз съм - махна Кал, чувствайки се много глупаво, - нещо се изгубих и видях светлината тук, затова...
- Кал? - Джаспър се отдръпна от книгата и размаха ръце.
- Ти ме следиш! - развика се той. - Проследи ли ме?
- Не, аз...
- Ще ни издадеш, нали? Това ли е планът ти? Да ме изпортиш, за да не те победя в следващото изпитание?
Джаспър съскаше, но бе видимо уплашен.
- Ако искам да загубиш в следващото изпитание, просто трябва да го изчакам -не можа да се сдържи Кал.
Джаспър изглеждаше така, сякаш ще избухне.
- Ще кажа на всички, че си се промъквал в коридорите през нощта!
- Хубаво - отвърна Кал, - ще върна жеста.
- Няма да посмееш! - стисна краищата на масата Джаспър.
- Няма, нали Кал? - попита Селия.
Внезапно Кал съжали, че е тук. Не искаше да се кара с Джаспър, да заплашва Селия, да се лута в мрака или да се крие в тъмни ъгли, докато Майсторите говореха за неща, от които косъмчетата на врата му настръхваха. Искаше да си легне, да помисли за разговора, който бе водил с баща си, да разбере какво е искал да каже и да види има ли начин нещата да не са толкова лоши, колкото изглеждат. Пък и трябваше да провери дали не са му останали някакви желирани бонбони.
- Виж, Джаспър - каза той, - не съм ти взел мястото нарочно. Досега би трябвало да си разбрал, че не съм го искал.
Джаспър отпусна ръка. Скъпата му прическа се бе развалила, а тъмната му коса падаше над очите му.
- Не зацепваш ли? Това само прави нещата по-лоши.
- Какво? - премигна Кал.
- Не знаеш - стисна юмруци Джаспър, - просто не знаеш какво е. Семейството ми изгуби всичко във Втората война. Пари, репутация... Всичко.
- Стига, Джаспър - протегна се към него Селия. Очевидно искаше да го накара да замълчи, но не се получи.