Майстор Руфъс се облегна на една огромна скала, която се оформи като кресло под него.
- Ще се редувате да носите водата. Ако я изпуснете, ще трябва просто да се върнете за още.
Тримата чираци се спогледаха.
- Кога започваме? - попита Аарън.
Майстор Руфъс извади една тежка, дебела книга от джоба си и се зачете.
- Ами веднага.
Аарън разгъна картата на камъка пред него и се намръщи, след което погледна към Майстор Руфъс.
Кал приближи и надникна към картата иззад рамото на Аарън.
- Може би ще е най-бързо, ако минем през Библиотеката.
Тамара завъртя картата и се разсмя.
- Сега поне северът сочи на север. Това ще ни помогне.
- И все пак през Библиотеката ще е най-бързо. Това не ни помогна много.
Аарън завъртя очи и сгъна картата.
- Хайде да тръгваме, преди да извадите компаси и да започнете да измервате разстоянията с ластик.
Първоначално излязоха в познатите тунели на пещерата. След това слязоха в
Библиотеката по пътеките надолу. Беше си като да изследват подводница. Самото дъно ги изведе към по-долните нива на пещерите.
Въздухът натежа и стана по-хладен, наситен с мириса на минерали. Кал веднага усети промяната. Коридорът, в който се намираха, бе тесен и извит, с нисък таван. Аарън, който бе най-висок от тримата, почти трябваше да се наведе, за да продължи да върви.
Най-накрая тунелът ги изведе до по-голяма пещера. Тамара докосна една от стените и накара един кристал да засияе. Последваха зловещите, подобни на паяжина пукнатини, за да стигнат до буен оранжев поток, от който се носеше мирис на сяра. Огромни гъби растяха от двете страни на потока. Бяха в неестествено ярки цветове - зелено, тюркоазено и лилаво.
- Какво ли ще стане, ако ги изядем? - запита се Калъм, докато вървяха между гъбите.
- Не бих пробвал - отвърна Аарън и вдигна ръка.
Бе се научил преди седмица да призовава топка син пламък и много се вълнуваше от това. Сега почти постоянно правеше топки сияен пламък дори когато нямаха нужда от светлина. Задържа огъня в една ръка и картата в другата.
- Натам - каза той и посочи към един коридор вляво, - през Стаята на Корените.
- Стаите си имат имена? - попита Тамара, докато стъпваше внимателно между гъбите.
- Не, аз й го измислих. Няма как да я забравим, ако си има име, нали?
- Предполагам - сбърчи вежди Тамара.
- По-добро име от Басейна на Пеперудите - отвърна Кал. - Кой би нарекъл така място, в което се изковават оръжия? Трябва да го нарекат Убийственото езеро или Водата на промушванията, а защо не Смъртоносния дол?
- Друго си е да посочиш очевидното - сухо отвърна Тамара.
В следващата зала имаше дебели сталагмити, бели като зъбите на акула и скупчени заедно, като че наистина са челюстите на отдавна погребано чудовище. Докато минаваха под един ужасяващо остър навес, Кал, Аарън и Тамара пресякоха тесен, кръгъл отвор. Тук скалата бе проядена от пещери, все едно е гигантски мравуняк. Кал се съсредоточи и кристалът в далечния ъгъл засия, така че да не забравят пътя.
- Това място има ли го на картата? - попита той.
- Аха - присви очи Аарън, - всъщност почти стигнахме. Остава ни едно помещение на юг.
Той мина през една тъмна арка, след което се върна, зачервен от вълнение.
- Намерих го!
Тамара и Кал го последваха. За миг притихнаха. Дори след невероятните помещения на Галерията и Библиотеката Кал осъзна, че са на специално място. В едната от стените имаше процеп, от който се изливаше вода. Тя се събираше в огромен басейн, който сияеше в синьо, сякаш е осветен във вътрешността. Стените бяха осеяни с яркозелени лишеи, а контрастът на синьо и зелено накара
Кал да се почувства, като че е в огромна мраморна плоча. Въздухът ухаеше с мириса на някаква непозната и силна подправка.
- Хм - каза Аарън след няколко минути, - наистина е странно, че са го нарекли Басейна на Пеперудите.
Тамара отиде до ръба.
- Мисля, че това е защото цветът на водата е като на онези сини пеперуди, как ги наричаха?
- Сините монарси - отвърна Кал. Баща му винаги бе обичал пеперудите и имаше цяла колекция от тях, препарирани в стъкло под бюрото му.
Тамара вдигна ръка. Басейнът потрепери и във въздуха се появи сфера вода. Макар да трепереше и да бълбукаше по повърхността, запази формата си.
- Ето - каза Тамара леко задъхана.
- Супер - отвърна Аарън, - за колко време мислиш, че можем да я задържим?
- Не зная - тя отметна една от плитките си и се опита да скрие напрежението на лицето си, - ще ви кажа, когато концентрацията ми започне да отслабва.