Тя го погледна критично.
Кал отвори уста, за да отрече приятелството си с Уорън. И без това не бяха близки. Това обаче можеше да разсърди гущера, а Кал осъзна, че се нуждаят от помощта му.
- Майстор Руфъс не каза ли, че някои от тях... поглъщат? - попита Аарън, без да изпуска гущера от поглед.
- Мен не ме е погълнал - отвърна Кал, - пък спи в стаята ми. Уорън, може ли да ни помогнеш? Загубихме се. Безнадеждно. Ако може да ни покажеш как да се върнем?
- Уорън знае всички тайни проходи, всички скрити пътеки. Но какво ще му дадете в замяна?
Гущерът приближи и пръсна малко чакъл с пръстите си.
- Какво искаш? - попита Тамара, докато пребъркваше джобовете си. - Имам малко дъвка и ластик. Нищо друго.
- Аз имам храна - предложи Аарън, - сладки неща. Взех ги от Галерията.
- Аз държа водата и не мога да ровя в джобовете си - каза Кал, - но...ъъъъ... ами, давам ти връзките на обувките си.
- Ще взема всичко - поклати глава гущерът развълнуван, - тогава Майсторът ще е доволен.
- Моля? - намръщи се Кал. Не бе сигурен, че е чул елементала добре.
- Майсторът ще е доволен, когато се върнете - рече гущерът, - Майстор Руфъс. Вашият наставник.
След това изтича по пещерата толкова бързо, че Кал се задъха, докато го следваше, а в същото време пазеше водата да не се разлее. Няколко капки паднаха по пода.
- Хайде - каза той на Тамара и Аарън. Кракът го заболя от усилията.
Аарън сви рамене и го последва.
- Е, предложих му дъвката си - рече Тамара и се затича подире им.
Последваха Уорън през осеяния със сяра коридор. Скалите наоколо бяха в странни оранжеви и жълти оттенъци, а също и неестествено гладки. Кал се чувстваше, сякаш минават през гърлото на огромен звяр. Подът бе неприятно влажен и осеян с червеникави лишеи, дебели и податливи. Аарън почти се спъна, а краката на Кал потънаха в един от тях, като разклати водата, докато се мъчеше да запази равновесие. Тамара я стабилизира с едно щракване на пръстите. Навлязоха в пещера, чиито стени бяха покрити с кристални образувания, напомнящи висулки. Огромна маса лози висеше от центъра на тавана и блещукаше бледо като полилей.
- Определено не дойдохме по този път - оплака се Аарън, но Уорън спря само колкото да отхапе един от висящите кристали, покрай които минаваше. Обходи всички изходи и се насочи към малка тъмна дупка, която се оказа изключително тъмен тунел. Трябваше да излазят на колене през него, а водният глобус се размърда опасно между тях. Пот се стече по гърба на Кал заради прегърбената му поза. Кракът го болеше страхотно, а той се уплаши, че Уорън ги води в напълно погрешна посока.
- Уорън - отвори уста той, но млъкна, когато коридорът внезапно се превърна в огромна зала. С мъка се изправи, а болният му крак го болеше ужасно, сякаш да го накаже, че го е натоварил толкова. Тамара и Аарън го последваха. Изглеждаха пребледнели от опита да пълзят и едновременно с това да държат водата в сферата.
Уорън тръгна към една арка, която ги водеше навън. Кал го последва с цялата бързина, която му позволяваше кракът. Бе толкова разсеян, че почти не забеляза кога въздухът е станал по-топъл, носещ уханието на нещо, което гори. Аарън възкликна:
- Били сме тук! Познавам водата...
Той погледна нагоре и видя, че са се върнали в стаята с оранжевия поток и огромните лози, които висяха като пипала. Тамара въздъхна облекчено.
- Това е страхотно. Сега ни остава само...
Внезапно изпищя. От пушещия поток се надигна създание, което я накара да отстъпи назад. Аарън извика. Водното кълбо, което държаха, падна с плясък на пода. Водата изсъска, сякаш е била поставена на котлон.
- Мда - измърка Уорън, - направих както ми наредиха. Той ми каза да ви върна и сега вие сте тук.
- Той ти е казал... - повтори Тамара.
Кал зяпна към огромното създание, изплувало от започващия да кипи поток. Огромни червени и оранжеви мехури бълбукаха като лава. Самото същество бе тъмно, черно и ръбато, все едно е направено от начупени скали, но лицето му бе човешко, лице на мъж и сякаш издялано от гранит. Очите му бяха дупки, гледащи към мрака.
- Поздрави, Железни магове - рече то. Гласът му отекна, сякаш говори от огромно разстояние, - доста далеч сте от Майстора си.
Чираците останаха безмълвни. Кал чу тежкото дишане на Тамара в тишината.
- Нищо ли няма да кажете? - гранитната уста на създанието напомняше на фисура, която се събира и разцепва отново и отново. - А някога бях като вас, деца.
Тамара нададе ужасен вик, наполовина стон и наполовина хлип.
- Не - каза тя, - не може да си бил някой от нас. Все още говориш. Ти...