Серж Брюсоло
Железният карнавал
На Силвия, Мак Мако, маймуната Поко и другите…
ПРОЛОГ
ГРАДЪТ НА ОРАКУЛИТЕ
С бясна скорост влакът се носи в нощта. Поглъщайки километри от релси, локомотивът дълбае своята просека в насмолената от мрака гмеж, бълвайки снопове сажди и дим, които във вихъра вятърът веднага прилепва към източилата се гърбица от вагони, сякаш са було на младоженка, бликнало върху негатива на фотографска лента.
Няма никаква светлинка в купетата, никаква нощна лампа по коридорите, нищо друго не съществува освен десетина слепи, вагона, където и най-малкото пламъче от угарка като че ли е табу. Един прокобен конвой, носещ се в тъмнината; един странен влак-призрак с бродещи пътници.
В осмото купе след локомотива, на запазено място № 1234 (по посока на движението — до прозорецa), е седнал човек. Старец с повяхнала кожа, сгушил се в костюм, купен от магазин за конфекция и прекалено голям за него. Адамовата ябълка непрестанно снове по гърлото му, където плътта е грапава и набръчкана. Сякаш са две кльощави и целите покрити с жълти и кафяви петна животни, ръиeте треперят върху сухите му бедра. Пътникът се казва Давид, отива в Града на Оракулите и е на около седемдесет години.
Само след малко, когато сред безконечния вой на спирачките влакът се укроти, той ще вземе своята мека шапка с подвити краища, ще грабне куфара си от рехава мукава и ще слезе с останалите.
И нито за миг няма да зърне младата жена с черни плитки, която жадно ще го поглъща с поглед от другия ъгъл на перона. Тя ще бъде издокарана в дълга роба от селско сукно, пристегната в талията, с жилетка от марокен1 и ще носи ловни ботуши с остри токове, обути на бос крак. Давид ще мине край нея, без дори да я забележи, без даже да се зачуди на средновековния вид на облеклото й. И все пак — името й е Сирс и вече от няколко дни тя чака тъкмо него.
Той няма да мерне и мъжа в пурпурна кожена пелерина, който ще се скрие зад прозореца на багажното отделение, откъдето ще може на воля да го оглежда. Неговото име не знае никой, но бръснатата му глава, бузите му, по японски маниер напудрени с бял прашец, и устните, дебело намазани с червило, разкриват на. всички, че това е Пазител на Словото. И по-точно — говорещ, от братството на циклиците.
Не, Давид нищо няма да забележи. Нито мъжа, нито жената. Нали още не знае, че за тези двама играчи той твърде бързо ще се превърне в пионка, чието излизане на сцената, на. техните заплетени комбинации те са копнели от толкова време?
Съвсем наскоро ще започне игра, за каквато гостът ни най-малко не подозира. Той все още е само един старец; старец като всички онези, които всяка, нощ с половин дузина слизат на перона в Града на Оракулите — балнеолечебното селение, забравено от официалните карти.
Да, след няколко минути машината ще отмери първото завъртане на своето колело, манежът ще потрепери. … Името му е Давид.
Тя се казва Сирс.
Другият няма име, ала тежкото шумолене на алената му кожена пелерина е равносилно на каквито и да. било визитни картички. И по-специално на тези, които представят Пазителите на Словото…
1
Нощта изтриваше контурите на влака с вагони, боядисани странно в черно. Тъмнината бе такава, че на десет метра ставаше практически невъзможно да се различат очертанията на композицията. Само конвулсивно извиващите се облачета пара, тракането на буталата и свистенето на лостовете все още издаваха нейното присъствие.
Давид направи няколко крачки по перона. Струваше му се, че огромен и невидим звяр пъшка в мрака, като че ли обладан в ритъма на чудовищно, неимоверно сношение. Грабна куфара и се запъти към изхода. Беше му се наложило да изкара цялото пътуване в непрогледна тъмнина под подозрителния поглед на началник-влака, бдящ зорко нито един пътник да не престъпи нареждането и да зачете вестник на светлината от джобно фенерче. Опипом трябваше да се придвижва по коридорите в търсене на тоалетна. Ала напразно. Загубил се в крайна сметка, той бе уринирал върху вратата на случайно купе, а после се беше оказал неспособен да се върне отново на мястото си. Тогава един кондуктор го бе хванал за ръката и повел като дете.
— Такъв е редът — шепнеше мъжът в униформа, — нищо не може да се промени. Никой не трябва да знае пътя на влака. Само преди три месеца някакви религиозни фанатици се опитаха да ни бомбардират. Линията, която обслужва Града на Оракулите, не се вижда много добре, това е сигурно! Но ние вземаме предохранителни мерки. Отначало слагахме черни завеси или боядисвахме стъклата в синьо, за да запазим светлината вътре в купетата. Обаче винаги се пръкваше някой кретен, който да дръпне прозореца… И сега вече няма никакво електричество! Така сме спокойни!