— Значи сте продължавали да ни следвате?
— Да, благодарение на микрочипа предавател на нашата мила Сирс. За да ви проследим, използвахме единия от трите последни хеликоптера, все още в действие на планетата. Надявам се, че оценявате подобни прояви на интерес?
— Но защо? Защо са били необходими всичките тези работи, средства… За какво е била цялата тая машинация?… За да откриете произхода на една легенда? — Хайде, хайде! Не бъдете толкова наивен! Знаех твърде много за намеренията на професор Хомакайдо, бях сигурен, че никакъв бог не ви очаква на място. И не мистицизмът направляваше моите действия, за разлика от тези на горката ни Сирс, която вероятно никога няма да се възстанови…
— Тогава какво?
— Елате тук, вземете тоя бинокъл и погледнете към вътрешността на острова. Ще видите подобие на червенеещ кратер в центъра на овално пространство, изпълнено с остъклен пясък… Това огнено кълбо е резервоарът на Хиро-Ито Хомакайдо! Омагьосан котел, чието лъчение премахваше явленията на отхвърляне по време на сеансите за присаждане… Тъкмо този резервоар е непокътнат и му е достатъчно съвсем малко, за да влезе отново в строя.
— Ще продължите изследванията?
— Разбира се, че не. Кой в наши дни би се оказал дотолкова глупав, та все още да вярва, че човек може да постигне обединение с космоса? Не. Онова, което ние искаме, е да уловим тази огромна маса енергия! Да я обуздаем и да я насочим, като я отклоним от първоначалната й функция… Ще възобновим индустрията, ще подкараме колите, ще вдигнем в небето самолетите, ще завъртим турбините! Ето ви друга грандиозна програма, вместо да се превръща човешкото същество в „микрокосмос на вселената“! Няма подивна любовна песен от мъркането на мотора, уважаеми господине, и нито едно божествено слово не струва колкото шума от пневматичния чук, разбиващ тротоара!
— Значи всичко е било подправено, фалш! — неочаквано измънка Давид. — Още от самото начало! Всичко…
Цикликът се отърси и повдигна рамене.
— Така е! Самодивата не е мъртва, Сирс е просто една смахната за окайване, а пък вашето издирване — обикновено засичане на местоположението… Всичко се развива донякъде като в Града на Празненствата, който вече познавате — онзи карнавал там не е нищо друго освен прикрита, тайна война…
— Железният карнавал?
— Да, железният карнавал… Вие присъствахте на един карнавал и толкоз. Дори младежкият ви костюм представлява всъщност маскировка.
— Какво искате да кажете с това?
— Говоря за вашата младост. Тя е само преходна, мимолетна. След няколко дни вие ще възстановите истинската си възраст. Празненството свърши, господин Сат! Оркестърът прибра инструментите си, конфетите са мръсни, серпентините — намачкани. Налага се да върнете маската, която са ви заели!
Той се изправи и кожената му пелерина тежко изшумоля.
— Ние също заминаваме — въздъхна. — Ще дойдем по-късно с работници и материали. След няколко месеца. Не знам дали ще имам удоволствието да ви срещна отново… На вашата възраст човек комай никога не може да предвиди нещата? В случай че ви няма тук при следващото ми идване, още отсега ви пожелавам всичко най-добро. Без никакъв зъл умисъл!
Монахът се извъртя на пети, сподирен от мълчаливата групичка. Самодивата дърпаше Сирс за белезниците, които злокобно потракваха.
— Пак ли ще я интернирате? — възпротиви се Давид. — Оставете я тук, тя няма да безпокои никого, тя…
Ала никой не обърна внимание на думите му. Десет минути по-късно той дочу рева на хеликоптер, разсичащ небето.
30
Изведнъж Давид се събуди от силен удар. С полудяло сърце мъжът се замята сред облегалките на фотьойла, докато най-сетне разбра, че Тереза за кой ли път беше скочила в скута му. От няколко дни тя системно използваше този метод да го изтръгва от съня и той сериозно бе взел да се пита дали ще издържи и една седмица на такива обноски.
— Ухаааа! Колко си стар тая сутрин! — прихна малката с ръка на устата.
Давид я отблъсна, като сумтеше, пресече засипания с пясък хол и се шмугна в тоалетните. В нашареното с петна огледало проучи лицето си, опипа изопнатите гънки по шията, взря се в бръчките. Косите му все още изглеждаха „много добре“. Излезе.
— Говориш врели-некипели! — смъмра я. — Едва съм навършил петдесет и пет години. Какво ли би казала, когато възвърна действителната си възраст?
— Каквоооо? Нима още ще остаряваш? Не е възможно, човек не може да бъде толкова стар!
— Напротив, може!
— Така ли? Значи си бил истинска мумия, преди да те срещна?
— Точно така. Дори четвърт век изкарах в една гробница.