Тя го изгледа накриво, очарована и недоверчива, опитваща се да разбере дали не й се подиграваше. Ала разкъсвана от любопитство, не успя да се сдържи, вкопчи се в ръкава му и гальовно, умилкващо промълви:
— Хайде, ще ми разкажеш, нали? Давид се усмихна, спусна се по няколко стъпала. Този ден нямаше вятър, пясъкът щеше да ги остави на мира. Тереза отново подхвана своята атака, отново се зае с прелъстителното си деяние.
— Мога ли да те целуна?
Той свъси вежди, поднесе й буза. Устните й лепнеха силно.
— Бррр! — нахока я. — Пак си ходила да бъркаш в меда на добрия Бъди! Устата ти е прилепваща като ръцете на роботите от фарандолата! А и каква е тази нова мания? Сега вече ме и целуваш?
— Дааа, защото си стар! Значи може! Разрешено е. Но забележи — бих предпочела да го върша преди! Само че като млад ти се правеше на свенлив… Да, да, така е. В края на краищата не беше много активен…
Давид я остави да си играе на съблазнителка, слушайки я с половин ухо. Бе способна да бърбори по цели дни, вадейки поука след поука. Запита се дали щеше да отиде при човека-дърво, за да му занесе лейката — повод, около който всекидневно се пораждаха безконечни препирни. В това число влизаше и Бъди, човекът-кошер, напразно опитващ се да го накара да усвои брайловото писмо и сетне да му помага в изсичането на камъни жалони… Но паметта на Давид изневеряваше, а пък в тази област Тереза се оказа много по-добър ученик. Тя вече не се плашеше от пчелите и насекомите се съгласяваха да кацат по бузите, ръцете и раменете й, без да я жилят…
Накрая той се реши да отиде в „бахчата“ — късче заслонена земя, където растяха диви зеленчуци, напълно подходящи за ядене. Вероятно следобеда Тереза щеше да посвети на залавянето на морски птици, които после да приготви в превъзходно печено. Денят бе прекрасен. Щом се спуснеше вечерта, мъжът щеше да заспи с пълен стомах, унасян от нежното бъбрене на момиченцето.
И когато на другата сутрин се събудеше, щеше да е на шейсет и пет години…
На следващия ден — на седемдесет.
Скобата се затваряше. Не бе опечален. Както и бе подозирал още от първата вечер във влака, носещ го към Града на Оракулите, всичко се беше оказало просто измама. Едно болезнено удължение. За да се подмладиш, трябва да имаш желанието да започнеш отново… А Давид нямаше желание да започва отново. Нито да става свидетел на бъдния индустриален подем, да слуша грохота на машините, бученето на пневматичните чукове. Не! Беше решено! Той щеше да се оттегли в зеленчуковата градина80.
ЕПИЛОГ
Давид умря в края на лятото от слънчев удар вследствие дълго стоене на открито. Два месеца по-късно островът бе завладян от цял контингент работници и инженери, които опасаха площта му надлъж и нашир с канализационни мрежи и водохранилища.
Отново обзаведоха старите канцеларии в административния център. Човекът-дърво и старецът с пчелите бяха отпратени в зоологическа градина. Видът им обаче дотолкова травматизира децата, че много скоро решиха да ги махнат от клетките за публично достояние. В крайна сметка ги продадоха на някакъв цирков директор, който безпроблемно ги присъедини към четата си от „чудовища“ и „феномени“.
Колкото до Тереза, тя бе задържана от службите за сигурност, охраняващи индустриалната зона на остров Вортсо, и веднага поверена на придружител пазач. Неговата задача беше да я отведе до сиропиталището, където момичето да се нагърби със задълженията си на парцал — длъжност, която инак би трябвало да изпълнява вече от дълги месеци.
Ала по време на престоя им в Града на Празненствата полицаят, натоварен да извърши прехвърлянето, се остави да бъде заловен от фарандолата. Тереза начаса се възползва от случая, за да се стопи в тълпата.
И никога няма да я намерят…
80
Намек за известната фраза на Волтер от новелата „Кандид“: „…трябва да работим градината си.“ В случая героят се надява спокойно да изживее своите старини. — Б. пр.