Давид прокара ръка през лицето си. Бузите му горяха, челото пареше. Нервни бодежи пробягваха по мускулите на краката, искаше му се да скача, да танцува, да се освободи от огромното напрежение, трупащо се у него. Знаеше, че скоро мургавото човече ще потърси дебелата рижа жена. Щеше да я повие гола в мокър чаршаф и да тръгне с нея из коридорите на планината, излагайки я на теченията на вятъра, проникващ през пролуките, на нощния студ в цветния парк. Щеше да я накара да се покатери най-отгоре на бетонния връх, да я остави под мразовитите бръснещи повеи на северняка, понесъл се над града. Тя неминуемо щеше да се простуди. Да хване пневмония, плеврит може би, а пък треската да се покачва… 39°… 40°…
Когато температурата й достигнеше 41, щяха да дойдат да го извикат — него, Давид. Щяха да го отведат в залата за преобразяване. И тогава…
С малко късмет възпалителният процес би могъл да скочи и до 42 градуса. Колкото по-силна бе треската, толкова повече потта придобиваше по-големи възстановителни способности. Поне така се говореше. От леглото на страданието той щеше да излезе преобразен, неузнаваем…
След подобни изпитания венерианките твърде бързо се възстановяваха. Само за петнайсет дни лечение си възвръщаха силите и пак отиваха в затворената градина в очакване на нов клиент, на нова болест.
Давид не изпитваше никакви угризения при мисълта за онова, което щеше да направи. Бе се събудил на шейсет и седем, измамен с четвърт век съществование. Войната, миражът на колекциите, мисията, която трябваше да довърши, го бяха изтръгнали от живота. И той много разчиташе да бъде обезщетен за това в най-кратки срокове.
Събра проспектите, нахвърля ги в куфара и се съблече. Не искаше да поема дори минимален риск. Тази нощ щеше да спи гол, изтегнат ВЪРХУ завивките. Така никаква преграда нямаше да го възпре, когато дойдеха да го вземат, за да участва в церемонията. Стаята бе добре затоплена. За успокоение на съвестта той развъртя докрай кранчето на радиатора. Закачено над умивалника, огледалото върна обратно образа на неговото сиво тяло, надиплило се като отпуснатата мека кожа на костенурка. С печално удоволствие се зае да изучава хлътналите си, осеяни с побелели косми гърди и оголената срамна кост.
„Старец! — помисли си. — Отвратителен старец!“ Но всичкото това щеше да се промени… След няколко часа… Най-късно утре… Той се изтегна, убеден, че възбудата ще му попречи да склопи очи. Обаче бе надценил своите сили. Твърде бързо заспа и потъна в.дълбок черен сън.
Надигна клепачи към четири сутринта, миг преди гласът на хотелиерката да прогърми зад вратата.
— Господин Сат! Търсят ви на рецепцията. По-живо! Пристъпите на болестта няма да закъснеят, трябва да сте напуснали хотела преди това!
Гостът скочи на крака с пъргавина, на каквато не можеше да повярва, че е способен. Облече набързо дрехите си, както свари, и изтрополи по стъпалата, без да го е грижа, че ще събуди съседите. Мъж в униформа на шофьор го чакаше пред външното стълбище. На паркинга мъркаше луксозен черен автомобил с отворена врата.
— Господин Сат?
Той кимна. Мъжът механично повдигна фуражката си, като му посочи колата.
— Трябва да вървим, уважаеми господине. Треската се увеличава. Много силна треска. Господинът има късмет.
Давид поклати глава, без да отговори. Разбра, че се мъчеха да повишат настроението му с надеждата да измъкнат солиден бакшиш. Вътре купето миришеше на хубава, качествена кожа. Той се отпусна върху задната седалка, а шофьорът плавно потегли. Гмурнаха се в сърцето на заспалия курорт, сякаш се носеха на въздушна възглавница. Бароковите фасади прелитаха една след друга, бързо поглъщани, блъскани от светлите кръгове на уличните фенери и устремния бяг на тротоарите. Давид изпитваше усещането, че целият град се е втурнал в галоп край колата, докато тя самата остава неподвижна.