— Пристигнахме, господине — прошепна изведнъж шофьорът. — Няма да мърдам оттук, ще се присъединя към вас в края на церемонията.
Давид неопределено махна с ръка. Стомахът му опасно се надигаше и спадаше, а колкото до червата му, от тях се чуваха тревожни къркорения. Намери тясната алея, затулена сред възвишенията и парниците. Сливайки се с мрака, планината напомняше облак бетон, стържещ в земята; метеорит, спрял за една вечер престой и вече подръпващ котвите си, нетърпелив да поеме с утрото своето космическо брожение… Гостът намали крачка. Нощта го заслепяваше, той не можеше повече да се ориентира в тъмните сенки на пространството, светът започна да се върти в главата му…
— Оттук, господин Сат.
Нечия ръка се прилепи в дланта му. Притворил очи, Давид се остави да го поведат. Най-сетне жълтеникавата светлина на тунела го оплиска с размазаните си локви и той разпозна мургавото човече, облечено в костюма си на фокусник или сводник.
— Ще трябва да се качим горе, но вие изобщо не се притеснявайте, има асансьор.
И действително, напъхаха се в някакво подобие на метален долап, конто ги изтръгна от земята, за да ги тласне през планинските недра. Когато излязоха от елеватора, се намериха във вътрешността на изкуствена пещера, недалеч от върха. С вой в нея нахлуваше ледовит вятър. Сгърчил пръсти в края на обувките си, Давид забеляза отвисоко града, настръхнал сред светлини и съсредоточен в идеален кръг. Бе застанал толкова близо до бездната, че се вкамени. Стегна крака с надеждата, че ще се срасне по-плътно със земята, затърси с очи парапет, някакви перила, но нямаше нишо освен тази ужасна пукнатина в скалата, зейнала над пропастта. Искаше му се да има прилепващи подметки на нозете, да бъде мушица. Три венерианки чакаха, натиканн досами ръба, зъзнещи от студ под своя пашкул от мокро платно.
— В момента се приготвят — пошушна мургавото човече. — Елате, да не ги безпокоим! А ми се, струва, че и на вас ви е студено!
Давид усети, че тракаше със зъби, сякаш бяха в разгара на зимата. Успя да се отдалечи от зейналата паст. Десетина неравни стъпала ги отведоха в крипта, осветена от вощеници. Изпита неприятното чувство, че е дошъл да заеме мястото си в бдение край смъртник.
Дебелата жрица лежеше сред намачканите чаршафи на медно легло. Челото, бузите, раменете й лъщяха, все едно че някой ги бе намазал с олио. Тя се мяташе под обезцветените завивки, караше пружината да стене, пръскаше пяна и трепереше като животно, ритащо в предсмъртна агония…
— Съблечете се — нареди мустакатият, — не губете време! Ще запаля ето тази голяма свещ. За пълното й изгаряне, са необходими четири часа, така ще имате някакъв ориентир…
Давид се подчини. Мозъкът му изведнъж се беше втечнил, ризата и панталоните му се бяха впили в кожата подобно пиявици. Наложи се да ги изтръгва, сякаш са кора на все още зелен плод. Най-накрая остана гол, посивелите му косми бяха настръхнали от студа.
— Хайде!
Другият бе вдигнал завивките на леглото, разкривайки чудовищното тяло, разплуло се, потънало в локви плът. Потта беше зацапала отдолу чаршафите с грамадни като ореол петна, чийто цвят наподобяваше лекета урина. От постелята удряше мирис на кочина; генитални зловонна, напомнящи страшно за тинести или зашиващи морски водорасли; рязка миризма на бакър, остра и смрадлива. Давид скочи в кревата досущ като роб, осъден да се гмурне в басейн, бразден от мурени6. Надзирателят вече бе дръпнал всички завивки, напоена със стъклена шлака завеса натежа над телата им. Давид за малко не се разкрещя от погнуса.
— Приближете се! — нареди му чиновникът. — Прилепете се плътно до нея, иначе по-добре да си бяхте останали у дома!
Беше изоставил всякаква сговорчивост, всякакво мазнене.
— Дали… — започна гостът, борещ се с пипаловидния прилив на подгизналите чаршафи. — Дали е вярно това, което разправят? Че треската им давала сила мислено да се пренасят в бъдното, че в своите бълнувания са способни да описват бъдещето? Кажете…
Ала мъжът се беше отдалечил безразличен. Вратата на криптата се захлопна с тъпия шум на плоча, рязко легнала на мястото си. Давид стисна зъби и се нахвърли върху чудовищното заседнало тяло. Вкопчи се в разлюлените гърди като плувец, сграбчващ здраво перките на голяма риба. Благоразумието му се изпари и той затъна в недрата на планината, впил се за изваянията на жената-планина. Валяше се в нейната пот, превръщайки се в смукало. Епидермисите им плющяха силно като затвори по пушките на наказателен отряд. Сякаш обезумял, старият човек възсядаше приливите на треската, притискаше между кльощавите си бедра палещото туловище. Всякакво отвращение го бе изоставило и сега той я смучеше, пиеше я, превръщаше се в гъба. Една-единствена мисъл го водеше в инстинктите му — тя да се стопи, да се източи, да се излее, изпразни. Горещината под завивките достигаше предела на тази в огнена пещ. Гостът се задушаваше, хъркаше в ритъм с болната, която бе започнала да бълнува несвързани думи без край на някакъв непонятен език. Питиите от Венера… Животворните самодиви… Давид се замайваше от заклинания, опиянен от потта, затъпял от миризми на спарено; мяташе се, покатерил се върху корема на кит, улучен смъртоносно с харпун. Вече не знаеше от колко време бе тук. Свещите танцуваха пред очите му сарабанда7 на сладкиш за рожден ден. И той пееше под мазен и солен дъжд, човешка попивателна, зажадняла за влага. Страховито ликуване развилняваше електроните по цялото му същество, подпалваше болезнена ерекция между неговите бедра. Членът изсмукваше всичката му кръв, пресушавайки вените и артериите на Давид като писалка, която, пълнейки се, опразва мастилницата.