Слезе в трапезарията, като дебнеше собственото си отражение в огледалата с постоянство, с каквото някой ухажор нахално се втренчва в своята красива избраница. Жената със сивата блуза го обслужи сдържано, без да му продума, и той забеляза, че някои от почиващите го наблюдават крадешком с вдървени от омраза лица. За миг си помисли, че новата му външност предизвиква ревност, но аргументът не бе убедителен. Всички, които го заобикаляха, бяха дошли тук, за да получат същото. И напротив, успехът, чието живо доказателство бе Давид, би трябвало да ги успокоява… Не, нещо не беше наред. Нещо незнайно се беше обърнало против него. Буца се надигна в гърлото му, намествайки се напряко в ларинкса и спъвайки дишането. Почти нямаше спомени от предната вечер. Несвързани, непоследователни картини, откъслечни кошмарни видения, непонятни думи…
„Хомакайдо.“
Името се загнезди в неговото съзнание с огнени букви. Хомакайдо. Венерианката беше надала този вик, в това бе сигурен, после…
После вече не си спомняше. В паметта му се бяха уталожили някои усещания: влага, грапавина, горещо, студено, умората, блаженството… Но нищо друго, никакви конкретни събития.
Задъвка втората кифличка, превърнал се в жертва на смътно, мъчително безпокойство.
За няколко минути цялата зала беше престанала да закусва, за да следи всеки негов жест. Проблясъци на омраза пробягваха във втренчените зеници, ръцете притискаха конвулсивно роговите дръжки на ножовете, лицата се обагряха в червено и по оголените слепоочия на мъжете синкавите венички издуваха напред своите пулсиращи разклонения. Давид никога досега не се бе сблъсквал с толкова надвиснала неприязън. Бързо стана от масата и се затвори в стаята си, неспособен повече да се преструва. Терзан от нарастващия страх, потърси укритие в ъгъла до прозореца. Ала веднага трябваше да отстъпи: разхождащите се с цветните шапки, които обикновено спокойно крачеха и се подхилваха тъпо, сега отмъстително сочеха с бастуни завесите, където се бе сгушил. Вечните им усмивки на задоволство бяха сменени от язвителни, разкривени гримаси, очертаващи зъбите им в полумесец, колкото пожълтял, толкова и заплашителен…
Давид им обърна гръб, за да смъкне от плещите си бремето на тяхната омраза.
Както беше предвидил, хотелиерката го изхвърли на улицата още преди да е ударило обяд.
Намери се на тротоара със смешното куфарче в ръка, без да знае какво да предприеме. Сигурен бе, че ще му се наложи да изтърпи злощастието, докато стане време за вечерния влак, но когато на гарата пожела да се настани в чакалнята, двама контрольори с изпънати от ярост лица го помолиха да напусне.
Не му трябваше много, за да открие, че хората по пътя се извръщаха след него с отвращение или ненавист и винаги, щом се качеше на единия тротоар, тълпата зяпачи бързаше да пресече платното, та да отиде и закрачи от другата страна на улицата, сякаш той бе приносител на кой знае какъв болестотворен микроб, страшно заразен. Най-накрая, в средата на деня, някои деца взеха да го замерят с камъни, които, за щастие, успяха съвсем леко да го засегнат.
Капаците на прозорците се затваряха при преминаването му, разговорите се променяха в неодобрителен шепот, а на няколко пъти забеляза, че групички враждебно настроени панаирджии го следват на десетина метра отзад с явното намерение да му скроят някой лош номер.
От напрегнатия мъчителен страх потта не закъсня да рукне по челото му. Задиша тежко, гърдите му като че ли бяха склещени от невидима броня и трябваше да призове на помощ всичкото си самообладание, за да не си плюе на петите и така да даде сигнал за гонка на глутницата, следваща го бавно стъпка по стъпка. При вида му някаква жена, която излизаше от една странична врата, рязко се дръпна назад и той съвсем ясно я чу да пошепва: „Убиец!“ Това разкритие осветли нещата от коренно различен ъгъл.
Убиец? Не му трябваше никакво време, за да види как в съзнанието му се оформят основите на твърде противоречива хипотеза. Животворната самодива вероятно беше умряла в края на церемонията, и населението от Града на Оракулите го смяташе виновен за това нещастие! Направи гримаса. Отлично си спомняше пропадането на чудовищното тяло край него, онзи стон на предсмъртна агония, онзи страховит рев на животно, застигнато в своя бяг от летящия порой сачми. И малко по-късно — паниката на мустакатия, ужаса на шофьора, изумен от станалото. Да, Давид беше готов да се обзаложи: венериаиката е умряла, възвръщайки младостта му!
Ето че го заболяха краката. Съгледал скромна градинка, той реши да поспре там и пи вода от чешмичката, преди да се отпусне на една пейка. Беше вървял повече от час. Хвърляйки поглед над чемширите, откри двамата си преследвачи. Внезапното му спиране тук ги бе сварило неподготвени и сега те подозрително се бяха вглъбили в съзерцание на редуващите се улични витрини: висок мъж в червена кожена пелерина, с бръсната глава и напудрени в бяло бузи по японски маниер и млада жена с ъгловато котешко лице, оградено от черни като абанос плитки. Носеше роба от необработено твърдо сукно с връзки, жилетка от вехт марокен и ловни ботуши със силно напукани токове, които беше обула на бос крак.