Двамата сякаш не се познаваха. Давид въздъхна. Перспективата да дочака вечерта, като осуетява плановете на постоянно нарастващия брой на преследвачите си, никак не го очароваше. Реши отново да си опита късмета на гарата, но бързо трябваше да се върне назад: група въоръжени с палки мъже се бе разположила на площада с явното намерение да не му позволи да напусне жив Града на Оракулите!
От тази минута нататък той действително взе да се страхува. Онова, което бе смятал за временна проява на лошо настроение, с всеки изминат час започваше да се превръща в истинско линчуване, съвсем по правилата, и ако някой не му се притечеше на помощ, съществуваше огромната опасност да види как целият град се преобразява в смъртоносен капан.
Изпаднал в ужас, той се върна обратно, шмугна се в запустялата градинка. Мъжът с червената пелерина и жената с пристегнатите плитки все така вървяха подире му. Вече дори не се опитваха да се крият. Давид се освободи от куфара, който можеше излишно да го забави, събу се и накваси с хладка вода своите отмалели крака. Беше зает да стяга връзките си, когато чакълът изхрущя зад гърба му. След необуздан, лошо пресметнат скок той забеляза, че младата жена неусетно се бе приближила и сега стоеше на два метра от него. Инстинктивно затърси с очи някакво оръжие: камък, парче дърво… Ала нямаше нищо.
— Успокойте се — произнесе тя с безизразен глас, сякаш отгатнала настроението му. — Аз не ви желая злото. Дори вероятно съм единственото същество в този град, което иска да ви помогне! Наричам се Сирс. Знам какво се случи. Вчера животворната самодива умря върху вас и всички си мислят, че вие сте виновен за станалото. Но това не е всичко…
— Смятате, че не е достатъчно?
— Не, искам да кажа, че смъртта на венерианката е само претекст и се втълпява на жителите в града, за да ги настроят зле, да ги накарат да ви обесят или изгорят жив. Това обаче не е истинската причина…
— Не е ли?
— Не, това е просто прикритие. Начин да се насочи религиозният страх на хората срещу вас. Онова, което е от значение, е думата. Знамението.
— Хомака…
— Замълчете! Точно затуй те искат да ви убият!
— Но кои са ТЕ?
— Пазителите на Словото. Питията ви посочи и сега вие представлявате опасност за тях. Вие сте един нов поклонник. Те не могат да ви оставят жив и на свобода. Ще се опитам да ви помогна, обаче трябва да ми се подчинявате безпрекословно. Знаете ли къде се намира медният параклис? Елате при мен там след половин час. По-добре е да не се появявам с вас, това би могло да разпали тяхната ярост и да ускори нещата.
С лека походка тя напусна градинката, понесла се на дългите си гъвкави нозе, вмъкнати на голо в тесните ловни ботуши. Замаян, Давид остана така един миг, коленичил с връзки между пръстите. Развоят на събитията никак не го въодушевяваше. В какъв мистичен мочур беше затънал? Знаеше, че в навечерието на войната силите на религиозния нов ред бяха придобили голямо влияние над някои слоеве от населението, а после се бяха увеличили монасите-бойци и враждуващите помежду си ордени, без да се забравят прелатите9 самураи. Не, цялата тази история не му вещаеше нищо добро.
Изправи се. Мъжът с пелерината беше изчезнал. Той се възползва от това, излезе от градинката и като се луташе, пое към параклиса, чиито медни кубета се извисяваха над покривите на околните сгради. По пътя срещна две или три групички с ненавистни погледи, но никой не направи опит да се намеси. Насилието вероятно щеше да дойде с падането на нощта, когато влакът за връщане навлезеше в гарата, и тогава щяха да предприемат всичко, за да му попречат да стигне до него.
Макар че не искаше да си го признае, ставите му се бяха отпуснали, а коленете — омекнали. Дълго напряга слюнчените си жлези, докато успее да овлажни езика, който нахлуващият страх бе превърнал в късче картон.
Медната църква го посрещна потънала в аленочервени отблясъци и с неприятна миризма. Той прекоси преддверието, стараейки се да не тропа с токовете. Веднага щом мина под сводестата двойна врата, някаква ръка го сграбчи и дръпна към стара изповедалня, обслужваща последователите на уртхмела10.