Трябваше да се наведе, за да се промуши в тясната ниска кабинка, тапицирана в овъглен корк. Сирс залости входа с помощта на мандало, което, изглежда, беше поставено неотдавна.
— Това е интеркултова църква — обясни тя накратко. — Опит за симбиоза, който не донесе нищо. Днес тук вече никой не стъпва.
— Казвам се Давид — глупаво се обади той.
— Знам — прекъсна го младата жена, — сега във всички кръчми се говори само за вас и за вашето „престъпление“. Пазителите на Словото отреагираха с образцова бързина. Не, те няма да ви докоснат! Ще оставят простолюдието да се заеме с тази задача, но за вас то е едно и също.
— Бих искал да РАЗБЕРА!
Тя се взря в лицето му. Очите й блестяха студено. Имаше много бяла, мъртвобледа кожа и без суровото изражение, което налагаше на чертите й твърда, непоколебима маска, Сирс можеше да бъде красива. Стори му се… ненаситна. Да, „ненаситност“ бе думата, която се открои в съзнанието му. Смразяваща ненаситност и малко лудост.
— Ще се опитам да бъда кратка — отвърна тя търпеливо, — но все пак това ще продължи доста и ти няма да разбереш всичко. Някога съществувало поклонничество — поклонничеството на Хомакайдо. В своите редици то групирало известен брой избраници, търсачи. Тези хора, посочени чрез окултно знамение, предприемали дълго пътешествие, за да стигнат до място, където били посвещавани в тайната на думата, която побирала в себе си цялата вселена. Така те ставали Пазители на Словото и притежавали огромни правомощия. Един ден, оттогава е изминал повече от век, кастата им била разтърсена от вътрешни противоречия, за които никой не узнал нищо и които продължили с многобройни отлъчвания от ордена. От тоя момент поклонничеството било забранено. Наемните убийци на Пазителите се заели да избиват всички знайни водачи и превеждащи лодкари. Изгорени били всички архиви, всички литературни произведения, вдъхновени от странстванията. Били заличени фреските и рисунките. Накратко, следите на пътя, водещ до мястото за посвещение, били унищожени. От този ден титлата Пазител на Словото започнала да се предава от баща на син, без да са необходими никакви обредни ритуали и окултно знамение, без никакво поклонничество. Едновременно с това маршрутът за Хомакайдо бил напълно изтрит от съзнанието на хората. Целта на пътуването, крайното място на странстването вече никъде не се помнели. Ето как успели да заличат част от картата на земния глобус, разбираш ли?
Давид поклати глава машинално, замаян от този мистичен порой непонятни истории, които му се струваха — специално на него — напълно несмилаеми.
— Говориш ми за окултно знамение — отбеляза той с надеждата да покаже, че е заинтригуван, — но за какво по-точно става въпрос?
— Всеки път се уповавали на нещо различно: глас в нощта, забулено от плътния прозорец лице, надписи с кървави букви. Ала посланието винаги било едно и също. Една дума, една-единствена. Хомакайдо.
Неочаквано на Давид му стана адски студено и образът на венерианката, пропадаща край него с вик, мина бегло в съзнанието му.
— Искаш да ми кажеш, че… Сирс се сви.
— Да! — задъха се тя и натъртено продължи: — Близо сто години след забраната на поклонничеството, след клането на водачите и поддръжниците на традицията един нов поклонник беше току-що посочен. Ти! Ти си първият странник, който получава посланието от век насам, първият, който е чул кънтенето на сигнала за тръгване…
Давид отстъпи, блъсна се в корковата тапицерия на изповедалнята.
— Не е възможно! — замънка с пресъхнало гърло. — Нищичко не разбирам от тези истории. Дойдох тук заради лечението, това е всичко. Сега искам да си тръгна…
— Ти вече не можеш да си тръгнеш, не го ли схващаш? Ти трябва да стигнеш до края, да отидеш, да чуеш и прочетеш думата, която побира в себе си всичко. Ти на свой ред трябва да узнаеш тайната на Пазителите на Словото, да станеш техен равен и по най-добрия начин да се възползваш от случая. Ти трябва да намериш изгубения път.
— Гробището на слоновете?
— Дори и така да е, ако ти харесва! Всичкото това беше написано, значи е възможно, предопределено.
— Кое всичко?
— Твоето идване в Града на Оракулите, знамението… Не ми ли вярваш? Ела! Ще ти покажа нещо.
Тя освободи мандалото и го поведе из преддверието. Между колоните от двете страни на галерията симетрично бяха разположени мъртъвци от масивна мед, оплитайки в едно човекоподобните раси с тези на най-необичайни племена. Сирс заобиколи нечий мавзолей и опипа гравираните върху надгробен камък рисунки в търсене на тайна пружина. Давид се чувстваше зле, пристъпваше от крак на крак, неспособен да намери своето място в тъканта на ситуацията. Бе раздвоен, наблюдаваше действията си отстрани като през изкривяваща призма. И ако религиозната страна на случая го караше да остане съвсем равнодушен, една фраза все пак пробуждаше у него вълнуващи трепети, необуздани и до днес: ДУМАТА. КОЯТО ПОБИРАШЕ В СЕБЕ СИ ВСИЧКО.