— Тогава какво трябва да се направи?
— Да вървиш напред, да станеш също така всемогъщ като тях. Ето единствения ти шанс, за да оцелееш. Ако допуснеш и крачка назад, ако се вкопаеш между стените на някоя хотелска стая, те рано или късно ще те намерят, техните шпиони са навсякъде…
— А какъв е твоят интерес в цялата тази история? Не поемаш ли прекалено много рискове?
— Моят прадядо беше водач и аз пожелах да продължа неговата борба. Пазителите на Словото ме плениха. Седем години прекарах в килия зад решетките. Избягах преди шест месеца.
— За да се върнеш отново тук?
— Заради предсказанието. То посочва приблизително датата на твоето идване чрез система от децентрирани точки и запетайки. Благоприятният период започна преди три дни.
Давид прехапа устни. Изпитваше неприятното усещане, че се е озовал катапултиран в живота на друг. Насилваха го да поеме върху плещите си съществованието на чужденец! Сменяйки своята кожа, той сменяше и ролята, но не му позволяваха сам да избере пиесата. Коя беше в действителност Сирс? Член на религиозна секта? Луда? Или находчива комедиантка с двулични намерения?
— Няма да бъде лесно — отбеляза младата жена, като възприе неразположението на Давид за размисъл, — пътят е напълно заличен, загубен. Когато бях малка, възрастните често използваха една поговорка, напомняща за тази ситуация. По адрес на някой, който се нагърбваше с някаква непосилна задача, казваха, че мечтаел да намери пътя към Хомакайдо. За хората това бе все едно да се търси игла в копа сено или да пожелаеш да свалиш луната. Виждаш ли, не те лъжа!
Тя направи пауза, после допълни с поверителен тон:
— Носят се слухове, че животът ти е, отишъл в преследване на напразна мечта, вярно ли е? Че си искал да побереш вселената в едно?
Давид сви глава между раменете си. Защо не бе успял да се овладее, защо не бе престанал да бълва спомените си пред магнетофоните в агенцията по подмладяването? Старческа мания! Отвратителна прищявка на старец. която сега в очите на всички го правеше прозирен като стъкло.
— Колекционирах — измънка той насила, — исках… Една синтеза… Един… Ох! Всъщност какво значение има?
— Има голямо значение! Ти не си бил избран случайно. Твоят минал живот твърде вероятно е бил само някакъв вид тренировка за това, което ще последва. Умствена подготовка… Аскетизъм. В известен смисъл ти си „специалист“. Опитът на мъдрец в тялото на младеж. Идеалната комбинация.
Давид избухна.
— Аз не бях избран! Въобще не разбирам всичките тези истории. Колекцията ми не беше нищо друго, освен низ от неуспехи, от фалшиви следи, от…
— Това не е важно! Било е просто репетиция. Упражнение за пъргавина на мозъка. Истинската игра ще се развихри сега. Едва сега ти ще намериш отговор на въпросите, които някога си си задавал.
Той рухна. Нямаше никакво желание да се впуска в словесен двубой. Обърна глава към преддверието на църквата. Витражите потъмняваха, вечерта се спускаше.
— Не мислиш ли, че те ще нападнат параклиса? — запита обезпокоено.
— Не. Медната църква вдъхва страх у хората от улицата. Била е построена от почитатели на мълнията. Пирамидалните й части, кубетата и стрелите по тях са замислени да привличат огъня на небесата. Някога, предимно в буреносни вечери, вярващите са се струпвали в преддверието и са чакали мълниите да ударят отгоре, да се разпрострат по цялата метална площ из постройката и да ги поразят точно насред някой псалм. Затова и много от статуите са наполовина разтопени, затова камбанарията има такъв вид, преливащ в цветовете на дъгата. За тази вечер прогнозата вещае буря — виждаш, че не съм избрала терена без предварителен умисъл. Никой няма да посмее да стъпи тук, преди да настане утрото, на сигурно място сме…
Давид изпита усещането, че краката му ще се огънат под него.
— Аз ще тръгвам — продължи Сирс. — Трябват ни коне, оръжия и припаси. Ще се върна към полунощ, тогава ще се опитаме да се измъкнем през портите на града. Докато ме чакаш, не излизай оттук и не си подавай носа на прага — стрелата много бързо прелита през улицата.
Преди да успее по някакъв начин да протестира, той се озова сам.
„Думата, която побира в себе си всичко“… Фразата танцуваше в съзнанието му. Искаше му се да запуши ушите си, да остане глух за тази песен на сирените, обаче нещо дълбоко у него се беше пробудило. Странен вътрешен плам, изпепеляващ и разкъсващ. Първата искрица на клада, чието единствено желание бе да се разгори. Да, религиозните и политическите интриги на търсенето му бяха съвсем безразлични, но крайната цел…!