Дланите му се овлажниха. Той изруга, седна на една скамейка. Беше готов, знаеше го. Примамката се бе забола в езика му и колкото и да се съпротивяваше…
Изведнъж нечия сянка го покри с тежко изшумоляване. Давид вдигна очи. Мъжът с червената пелерина беше застанал пред него непоколебим, напудреното му лице не издаваше никакво чувство.
— Държах честно да ви предупредя, че тази вечер изобщо нямате шанс да се качите в обратния влак — заяви той с чудноват глас на момиченце. — Гарата е обкръжена отвсякъде. По улиците на града кръстосват патрули. Само след малко ще ви бъде невъзможно да се промъкнете през брънките на мрежата.
— Вие сте… Пазител на Словото? Така ли?
— Точно така — отвърна другият с тържествен тон ни патриарх, — аз принадлежа към братството на циклиците. Към онези, които народът вулгарно нарича говорещи…
Давид се изправи, но мъжът продължаваше да го надвишава с една глава.
— Дори и тази църква няма вечно да ви закриля — додаде човекът в кожената пелерина с гърления изговор на лукав селянин, — буреносните облаци се струпват, стихията се задава. Когато мълниите подпалят камбанарията, вие ще бъдете принуден да излезете…
В същия дух той глаголства дълги минути пред изумения Давид, изреждайки хилядата и една опасности на капана, който се подготвяше, променяйки гласа си според настроенията, които се опитваше да изрази. Състраданието се процеждаше през устните му с пискливото гласче на момиченце; наивността и невинността го караха да се олюлява на сричките като шестгодишно дете. Ставаше съблазнител с топлия, кадифен тон на телефонна проститутка, сериозен и наставнически с астматичния, треперлив тембър на старец. Честта изтръгваше от него снобски излияния на аристократ, докато яростта храчеше осакатени и провлечени слова на уличник. За съвсем кратко време през устата му се изредиха цели съсловия. Давид твърде бързо забеляза, че спокойният разговор възстановяваше хармониите на семейното ядро: таткото произнасяше думите на авторитета, майката — тези на нежността и доверието, децата — онези на радостта и изобилието…
Като истински виртуоз, мъжът с напудрените бузи боравеше брилянтно с всички известни тоналности, преобразяваше гласа си така, както Давид би го направил при инфлексия13. Възрастта, полът, социалното положение — всичко бе пуснато в действие, за да се очертаят нюансите на неговата мисъл. Съчетанията се наслагваха едно в друго, допълвайки се, променяйки се в обратен ред…
И тъй като Давид продължаваше да е сякаш от мрамор, раздразнението започна да обзема странния му събеседник. След неистовите писъци на мъжкараните последва грубостта на хамалите.
Младежът се запита, дали някои проблеми или психиатрични смущения не се изразяваха чрез превъзходството на едни тембри над други. За миг си представи хомосексуалист, издаван най-вече от употребата на женствени тоналности в гласа; педераст, изобличен от заекванията на правещи се на глупаци момченца!
— Не искате ли да се предадете? — за последен път настойчиво попита горещият шепот на момиче, тръпнещо за проникване. — Не мога да ви гарантирам, че ще останете невредим, далеч съм от подобна мисъл, но във всички случаи смъртта ви ще бъде по-малко ужасна от тази, която ви очаква в това кръщелно, когато мълнията разтопи олтара и лицата на статуите!
Давид отрицателно поклати глава и направи крачка напред. Леко отегчен, цикликът повдигна рамене.
— Както ви е угодно! — изрече с въздишка на агонизираща старица. — Постъпката ми бе продиктувана единствено от състрадание.
Той отстъпи заднешком на повече от шест метра, а после се извъртя в бръснещ полет на пелерината, спускайки се по стъпалата на преддверието.
Бе осеял простора след себе си с парфюми, странно нееднородни: мирис на кожа и сладникав дъх на козметика. Давид пое глътка въздух — неизбежната буря витаеше в атмосферата. Копнееше само за едно: Сирс да се върне с конете! Под свода в рижи отблясъци горещината се бе покачила с градуси. Потта на вади се стичаше по тялото му.
Въпреки явните признаци на опасността, която с течение на времето ставаше все по-осезаема, той още не можеше да се вмъкне в реалността на своя нов живот. За една нощ бе заменил застиналия и ограничен свят на старец със света на интриги и заговори, лъхащ на пот и оръжейна смазка. Замяната беше прекалено голяма, за да се надява, че ще привикне с нея за няколко часа. Въпреки това, повече или по-малко съзнателно, Давид се радваше на тоя водовъртеж, който сега вече не му оставяше време за размишления. Действително във влака, носещ го към Града на Оракулите, на два или три пъти го застигна съмнението. Всъщност съмнение не бе подходящата дума. По-добре да се каже увереността, че няма да знае какво да направи с тази своя нова младост и че този нов живот, който щеше да си предложи, съвсем скоро ще зейне пред него като бездна, като безплодна пустиня. И ако бе имало само още едно допълнително и ненужно отклонение, той — просто за миг — щеше да се откаже, дърпайки аварийната спирачка, за да изскочи от вагона насред полето. Обаче не посмя да го стори.