Сега съдбата решаваше на негово място, подаваше му вече написаната роля, насилваше го да облече костюм, прекалено голям за тялото му; с ритник го изхвърляше на сцена, ужасно препълнена и точно в разгара на драма, чието първо действие той бе пропуснал. Страхът от бездната се стопяваше, а мисълта, че си служат с него, че го използват за марионетка, на която някой друг тегли конците, честно казано, все повече започваше да му харесва.
Тропотът на дъждовните капки по кубетата го изтръгна от размишленията. Най-сетне беше заваляло като из ведро, стихията плющеше по параклиса в стегнати, звучни порои. Кресчендо от скърцащи метални шумове бързо обхвана предната част на църквата и Давид изпита усещането, че е затворник в камбанария, бомбардирана от градушка и стоманени гюллета. Първият грохот на мълнията прокара епилептичен гърч по гръбнака му. Отвън нощта бе разсечена от синкаво зарево, но нищо не се случи. Ударът беше пропуснал камбанарията. Той хукна към вратата и изскочи на прага с твърдото намерение да избяга от сградата, която след няколко минути напълно рискуваше да се превърне в гигантски електрически стол.
Не бе направил и три крачки, когато обкичена с червени пера стрела се счупи сред глезените му, изравяйки в медта по пода бляскаща драскотина, изтъняваща като тресчица. Други две стрели изсвистяха, насочени от съседните улици, ала за щастие бяха отвеяни от пороя и вятъра. Давид успя само да се хвърли назад. Измокрен до кости, огледа напречната галерия, отчаяно търсещ с поглед някакъв начин, за да се изолира от металния под. Напразно. Всяка табуретка, всеки стол, всяка скамейка бяха от мед, тоест — проводници на електричество. Обзе го ужас, той се разфуча, заблъска култовите фигури. В момента, когато ритна вратата на стаичката, в която съхраняваха църковните одежди и принадлежности, близък пукот на гръмотевица разтърси стегнатата чрез болтове конструкция на параклиса. Водопад от светлина в магнезиевобяло със съскане се посипа по витражите, като озари и най-отдалеченото кътче. Давид захълца с разкъсани от яркия светлинен порой зеници, който го срази на място, и почти ослепял, го накара да залита сред преобърнати молитвени пейки. Той опита да се предпази, но раздра кожата си в острите ръбове на седалките. Вече не можеше да се овладее — още няколко секунди и тичешком щеше да се втурне обратно във външната галерия на църквата, изскачайки навън срещу стрелите…
Най-накрая се препъна в нещо, приличащо на малък дървен подиум, отрупан с аналои14, които запокити с опакото на дланта. Тракайки със зъби, издърпа проядения от червеи паралелепипед възможно най-близо до вратата, освободи се от подгизналите си дрехи и се подсуши с помощта на някакъв балдахин, избродиран в злато. После клекна, свит в средата на тясната дъсчена поставка, повтаряйки благоговейно, обзет от лудост: „Дървото не е проводник!“ Едва беше успял да се сгуши, когато небесната стихия порази стрелата на кръщелното. Цялата конструкция прогърмя в оглушителен пукот и светна. Оловото по витражите начаса потече в струи, като надигна лавина от разноцветни късове стъкла. Всички розетки се пръснаха подобно на частици мозайка, разпилени от невидима ръка. Вощениците започнаха да се огъват, а накрая закапаха в кипящи локви. Статуите, намиращи се в близост до мястото на удара, до една изгубиха своите благородни черти. Устите им зейнаха, брадичките се удължиха, медните носове се заусукваха като серпентини от прегрята алтея15. Ужасен, Давид видя някакъв светец да се превива, сякаш беше акордеон, който сгъва меха си.
Явлението продължи за част от секундата, не повече. Стените на параклиса веднага се покриха с парцали от сажди, а въздухът се изпълни с отвратителната миризма на озон. Давид остана застинал на място, космите и косите му бяха опърлени. Огнени езици болезнено го заблизаха по бедрата и като капак на всичко забеляза, че долната част на подиума пламваше.
— Слава Богу! — разнесе се неочаквано гласът на Сирс. — Жив си!
Тя се бе появила в очертанията на портала, прикривайки се от стрелите зад нещо, което приличаше на голям меден щит.