Давид се надигна върху седалката и задебна Сирс с крайчеца на окото. Младата жена незабелязано бе пребледняла, устните й сега се бяха свили в твърда, обезцветена линия.
— Джуджетата — прошепна тя, за да разсее безмълвния въпрос на своя спътник, — царството на джуджетата…
Без повече обяснения Сирс изплющя по животните с опакото на дългия ремък и пришпори право към долината. Обкованите с желязо колела на талигата изтръгваха искри от кремъка под тях, очертаващи пътя на колата с ивица колкото светла, толкова и мимолетна. Най-сетне те стигнаха до стръмния бряг на широка река. Утринната мъгла се напластяваше по дълбокото дъно на планинския проход, затулвайки повърхността на водата. Давид забеляза, че невероятни вихрушки във въздуха като че ли размесват мъглата, чиито валма не преставаха да се диплят. И докато скачаха на земята, изведнъж се разнесе нов гръм от аплодисменти, тътнеща мълния, кавалкади отгласи, блъскащи се в стените от гранит. Почвата трепереше, предавайки своите трусове на глезените на пътниците, а по склоновете се сринаха камъни, които увлякоха след себе си лавина от прахоляк и чакъл. Затиснала ушите си с ръце, присвила очи, Сирс правеше физиономии. После бурята премина, понесе се към морето. Сред пелената от изпарения изплува някакъв кей — мостче с разединени, отковани дъски и халтави, крехки колове като крачета на насекомо. Големи дълги лодки бяха довлечени на брега, предлагащи на погледа гладък кил16, чист и блестящ, сякаш никога не се е потапял във вода. Давид бе изненадан. Приближавайки още напред, той забеляза, че лодките до една бяха останали без гребла и кормило. В момента, когато щеше да отвори уста, за да поиска обяснения, дребно човече се измъкна от паянтова каменна колиба, награбило въжета в ръцете си. Щом зърна пътешествениците, то пусна товара на земята и си освободи ушите от восъчните тапи, с които ги беше запушило.
— Накъде сте поели? — извика им, като се загледа в младата жена.
— Към Хомакайдо.
— Не го знам. Сигурно искате да преминете? Ех, сега не е най-подходящият момент. От вчера ТЕ са доста нервирани. На ваше място… А после трябва да изчакаме и да се вдигне мъглата. Ако ТЕ са решили да си скръстят ръцете, нищо не може да се направи!
— Но за кого ни говори? — Давид се ядоса и стисна за китката своята спътница. Тя раздразнено сви рамене.
— Ама че си чудак! Още ли не си разбрал? Дръпна го настрана и му посочи коритото на реката.
— Гледай! — нареди му. — Мъглата скоро ще се разпръсне.
Те седнаха върху корпуса на една ладия и дълго не си проговориха. За пореден път Давид се увери, че лодките, закърпени криво-ляво, бяха напълно негодни за употреба. Разпуканите им бордове предлагаха на водата толкова пролуки, колкото и черпак за изгребване на пяна. А може би просто се касаеше за отломки от разбити съдове?
— Надявам се, че няма да преплуваме на нещо такова! — заяви той, като наложи кърмата с длан.
— Разбира се, че ще преплуваме точно на такова нещо! — отвърна му Сирс. — Някакви недостатъци ли откриваш в тях?
Младежът неопределено махна и извърна глава, отказвайки се да проумее. Под изгряващото слънце мъхестите воали, застилащи дъното на долината, изтъняваха с всяка секунда. След няколко мига Давид съзря между високите брегове пъстротата на странно гъмжило. Потрепери и от обзелия го панически ужас челото му се покри със ситни капки пот. Сега вече съмнението бе невъзможно…
Пресъхналото корито на реката се оказа запълнено от огромна тълпа. Човешки приливи и отливи на джуджета от двата пола, прави, наблъскани лакът до лакът, цяла армия от пигмеи, чието вълнение от глави се люшкаше между бреговете. Бяха притиснати плътно — от старото русло чак до делтата в морето. Напомняха разбиващи се многобройни кохорти, ходилата им чезнеха в тинестото дъно. Вкоренени до половината на прасците, те не помръдваха тела, не говореха: странни, вкаменили се в немислима поза „мирно“. Хиляди, милиони същества, рамо до рамо, изпълващи речното корито, издълбано някога от течението на водите. Кошмарна върволица, лъкатушеща по дължината на канала, простираща се докъдето стига погледът. Море от голи розови черепи, които първите зари на деня караха да проблясват в леката мараня.