— Това е реката на джуджетата — задъха се Сирс с неочаквано приглушен глас, — никога ли не беше я виждал?
Давид не успя да отговори, някаква топка болезнено се бе запречила в гърлото му. Изведнъж, без да е имало нещо, което да го предвещае, наблъсканата в краката му тълпа поднесе към небето разтворени длани и започна да ръкопляска. Аплодисментите отново отекнаха сред хълмовете. Изумен, замаян, Давид не можеше да откъсне очи от множеството надигнати крайници с пъплещи, танцуващи пръсти, като че морска пяна по гребена на талази; от дланите, поклащащи се в ритъм, сякаш загребващи в шум, притъпен от обилно изсипал се дъжд. И тяхната вълна се носеше, хриптеше, сриваше се и кипваше, очертавайки съразмерни течения, водовъртежи, маелстрьоми17 от аплодисменти. Той не виждаше нищо друго освен този порой от събрани или раздалечени ръце, порещи въздуха, тъчащи над главите костелив покров от нокти и стави, жива река от линии на живота и пръстови отпечатъци.
— Но какво правят там? — успя да промълви най-сетне, когато пак се възцари тишина. Сирс сбърчи вежди.
— Сложна история. Най-общо може да се каже, че се хранят с утаечни сокове, съдържащи се в тинята на някои реки. Епидермисът по ходилата им предлага широки площи за директно поглъщане. Някога, на тяхната родна планета, те се препитавали, като ходели боси. Всяка крачка била за организма им нов приток на калории. Тук единствено в калта на пресъхнали водни басейни, те сполучили да намерят хранителни вещества. Тинята и торфените наноси са богати на органични частици, на най-различни гъбообразни израстъци. По подобие на растения, които пускат корените си в хумуса, джуджетата ги изсмукват. Впрочем, ако се наведеш по-отблизо и ги огледаш, ще забележиш, че са лишени от уста и само жените имат коси, руси, а понякога бели като сняг…
— Ами ръстът им?
— Рахитизъм, дължащ се на нередовно хранене. Утаечните сокове на Земята се оказали слабички и това довело до израждане на расата.
— Защо аплодират?
— Ръкопляскат, за да изразят своето недоволство и постоянния си глад…
Тя не можа да продължи, тъй като гръм от аплодисменти удави гласа й. Наложи се да си запушат ушите и така да се изтръгнат от олелията. Затворил очи, Давид си представи, че се е заблудил сред зрителите на гигантска опера. Цели народи пляскаха с ръце в зала с космически размери и тяхното плющене заглушаваше трясъка на природните или военни катаклизми. Пробуждаха се вулкани, земята разтваряше тръпнещи недра, за да изтръгне своята болка, да погълне палати и сгради, бомби разравяха сушата, без да успеят да надделеят грохота на размаханите длани!
— Ако искате да преминете, ще трябва да ги умилостивите! — изрече човечето, след като спокойствието се възстанови. — В лошо настроение са. Вчера ми катурнаха една лодка и повече не видях никого от пътниците!
Давид се обърна към младата дама.
— Те ще ни пренасят, така ли? — засрича несвързано той. — Ще прехвърлят ладията ни от ръка на ръка? Ще плуваме над главите им, носени на длани от единия до другия бряг? Значи затова лодките нямат нито гребла, нито кормило!
Сирс направи безпомощна физиономия.
— Не можем нищо друго да сторим!
Давид напредна с няколко крачки към стръмния бряг, спря. Осъзна, че го е страх да доближи повече. Ами ако неочаквано изникнеше някоя ръка. ако неочаквано припълзеше по чакъла, за да го сграбчи за глезена и завлече в бездните на реката? Той отстъпи, унизен, че не може да овладее паниката си.
— Щом им дадете необходимите дарове, няма от какво да се боите! — извика пазачът на лодките. — Просто не трябва да бъдете стиснати, това е!
Давид се отпусна върху туловището на ладията, което бе избрал за седалка, и хвърли въпросителен поглед към своята спътница.
— Обичаят изисква по време на пътуването да им се дават през борда планктон, синтетични утаечни сокове и гъбообразни израстъци — обясни тя. — Само на такава цена джуджетата се съгласяват да ви превозят между бреговете, да ви обслужат като гребци в известен смисъл…
— И реката най-сетне става плавателна! — присмя се младежът, стиснал юмруци.
— Точно така!
— Кога тръгваме?
Сирс се вторачи в него, после сви рамене.
— В края на краищата има ли смисъл да чакаме? — въздъхна тя. — Утре пигмеите ще са по-гладни, отколкото днес, а това ще направи преминаването доста по-трудно.
И те отидоха при моряка в колибата.
Още щом прекрачиха прага, отвратителна миризма на разложено ги блъсна в ноздрите. Давид забеляза, че каменните стени бяха покрити с торби от груб плат. всичките еднакви. Зловонията на гниеща плът, носещи се от тях, навеждаха на мисълта, че някой ги бе натъпкал със смлени трупове. Сирс трябваше да се пазари.