Те напуснаха града през вратата за просяци и чужденци. Слънцето клонеше към заник, денят си отиваше. Когато настана тъмна нощ. двамата смъкнаха маските и огледалцата за обратно виждане и навлязоха сред възвишенията.
— Имам друга връзка — прошепна Сирс, — но ще се наложи да повървим. Освен това финансовите ми запаси вече се изчерпват. Арседрик здравата ме оскуба!
8
— Къде отиваме?
Въпросът изгаряше езика на Давил още от предната вечер, откакто пътят, по който бяха поели, без да разменят и една дума, се бе размил в прахоляка, загубвайки всякакви успокоителни очертания.
— Къде отиваме?
Описанията на Сирс не му изглеждаха съвсем ясни. Беше започнал да се опасява от затъвания в безконечно младежко лутане, от въртене в затворен кръг, в чийто капан — поради липса на определена цел — изпадат пътешествениците, за да свършат в застиналостта на някоя хотелска стая, озовали се неочаквано на края на света.
Тя го загледа с присвити очи, сякаш го преценяваше през някакъв невидим измервателен уред.
— В Града на Празненствата — подхвърли, — наричан още Обар-Еба, Шака-Кандарек. Наонамеа и с хиляди други прозвища, всичките колкото мелодични, толкова и непонятни… Сега научи ли повече?
Младата жена му се присмиваше. Той се направи, че не го забелязва.
— Веселият град — изрецитира тя, — страната на удоволствията… Ще са необходими цели годишни справочници, за да се запишат всички наименования, с които така странно са го нарекли…
Давид се помъчи да приеме сведущ вид, ала усети, че чертите му се изпъват в глупава физиономия, и се отказа.
— Градът на Празненствата — замечтано повтори Сирс, — това е почти легенда, мит. Докато цялата Земя затъвала в един от най-кървавите конфликти, тоя град обявил войната извън закона. Осъдил насилието и оръжията на насилието… Разпуснал армията, полицията. Неговата обществена структура се свела изцяло до организационната схема на безкраен празник. Най-мощните корпорации са тези на продавачите на маски, на дегизировки и карнавални дрехи, на гилдията за закачки и уловки, на лобитата на фабрикантите на конфети. Но тук са също и музикантите, декораторите, танцьорите… От всички краища се стичат в Града на Празненствата, за да прахосват парите си. И то до такава степен, че съседните селища хленчат и се възмущават от подобен постоянен прилив на валута. Тук не продават нищо друго освен спектакли, танци, шествия от обкичени с цветя колички, банкети, народни веселби… и само тези дейности пълнят общинските хазни много по-сигурно, отколкото каквато и да е индустрия, наречена сериозна… Точно в това е чудото!
— Значи най-общо може да се твърди, че те са превърнали родното си място в гигантски увеселителен парк? — запита Давид.
— На пръв поглед, да. Но ще видиш. Градът на Празненствата е като сочен плод с горчив привкус. Дори май трябваше да го нарека „отровен“. Трийсет години карнавал са докарали някои хора дотам, че са развили у тях странни неврози. Чувал ли си за фарандолата20?
— За фарандолата ли? Искаш да кажеш някаква по-необичайна фарандола? Не, не съм чувал…
— И все пак е любопитен феномен. Типичен симптом за онова, което от известно време вече назрява. Злокачествена болест.
— В такъв случай защо отиваме там?
— Защото именно тук преди всяко заминаване са се събирали поклонниците на Хомакайдо. Защото именно оттук е започвал първият етап от пътуването, в този град е и първото квадратче от нашата игра на дама… Символичният замисъл бил ясен: единственото убежище на радост и мир в света да служи като отправна точка на търсачите, зажаднели за истината… Схващаш ли?
Той схващаше.
— Там имам една връзка, която може да ни насочи по следа. Някой, който ще ни продаде качествена информация.
— Пак ли ще се наложи да заплатим?
— Да, но не в пари. Ще трябва да направим услуга на този човек. Опасна услуга… Искаше ми се да не бяхме стигали дотук, ала след като вентрилозите не ни помогнаха…
Тя не каза нищо повече и Давид усети как мъчителната болка, която го бе стиснала в тила още щом бяха напуснали пределите на Града на Оракулите, се усили допълнително.
Сирс реши да се движат нощем. Така според нея щеше да им е по-лесно да се изплъзнат от бдителността на евентуалните шпиони, служещи при Пазителите на Словото. През деня изкопаваха укрития сред храсталаците или се връзваха в разклоненията на някой по-дебел ствол, където да поспят. Такива предохранителни мерки далеч не ускоряваха тяхното придвижване, заставяйки ги да предприемат многобройни завои из местност, осеяна със скали и лиани. Животни срещаха изключително рядко и за да се хранят, трябваше да се нахвърлят на всякакви попаднали им месести плодове, чийто горчив вкус по цели дни разяждаше стомасите им. След седмица изпаднаха в такова състояние на изнемощялост, че Сирс предложи да направят престой в първото появило се село.